«Пустинен дъжд»

— Неврочиповете са мозъчни импланти със свое собствено съзнание, име и информационен обем. Предполага се двустранна, паралелна връзка между мозъка на Акцептора и Неврочипа. Тъй като Неврочипът се захранва с психичната енергия на Акцептора, то със смъртта на втория, настъпва и неговата собствена…

Из Уводна лекция по биомикроелектроника в Световният Технически Университет

Всъдехода се наклони силно, преодолявайки косо един бархан, чийто краища бяха раздалечени на разстояние от няколко мили. Пясъка вече беше превзел цялото обитаемо пространство в машината, с което си спечели искреното презрение на капитана и екипажа. Джордж Купър, който изпълняваше ролята и на двете беше изпаднал в състоянието на човек, който току що е бил поканен на обяд от канибали.

— Дявол да го вземе това слънце! — изпъшка той. — Имам чувството, че душ от лава би ми се сторил като есенна прохлада.

— Ще се опитам да усиля топлоотделянето ти, докато стигнем оазиса. — отговори някакъв глас в главата му. — Според сателитната снимка трябва да е съвсем наблизо.

— Все това ми разправяш вече три часа! — Джордж стовари юмрука си върху предния панел. Пеносплавта меко потъна под тежеста на удара. — Бих сменил проклетата бричка за една студена бира. — измърмори той.

— Хабиш енергия, Джордж. Раздразнението може да замъгли разума ти. Оазисът е съвсем близо. Честна дума!

— Боб, искам да ти задам един въпрос. — изсъска Джордж. — Може ли електронно говно, като теб да лъже толкова изкусно? Явно проклетата компания за изкуствен интелект си е свършила добре работата.

— Завий надясно. — каза Боб. — Оазисът е отвъд онази дюна. Можеш да я прекосиш от подветрената й страна.

Джордж сви рязко и форсира двигателя. Всъдеходът се понесе със свистене по стръмния склон, оставяйки две дълбоки дири след себе си.

— Пясък, пясък, пясък… Тук се е събрал целият пясък на света. — измърмори Джордж и изтупа панталоните си. — Ако се изтропам на задната седалка няма да мога да си намеря фашкията от пясък.

Всъдеходът се изкачи върху билото и спря. Последвалата тишина се стовари съвсем внезапно и покри безбрежното пясъчно море като сянката на приближаваща буря. А небето беше съвсем ясно.

Този път избухна Джордж.

— Това ли е Оазисът, Боб? — запита измамно лукаво той, вперил очи в безбрежната каменна равнина, която започваше от подножието на високата дюна. — Вярно, това не е пясък. — изграчи Джордж. — По-лошо! Това са камъни. Проклети, шибани камъни. Мога да си сплескам главата с един от тях, стига да съм сигурен, че ще те премажа! — Джордж се задъха от яд. — Боб, ти си електронно въплащение на злото.

Джордж млъкна и заби главата си в пулта за управление. Минаха около три минути в които тишината отново бе господар.

— Успокои ли се? — попита Боб и сякаш знаейки, че няма да последва отговор, продължи — Виждаш ли високото плато на северозапад? Според сателитният образ, който ми изпрати бордовият компютър, то е набраздено от уади. Там има река.

Джордж вдигна уморено глава. На около миля пред тях наистина имаше скалисти възвишения. Всичко наоколо обаче беше толкова пусто, че човек трудно би допуснал идеята за течаща река. Камъните не пускат вода, това го знаят и децата. Джордж мълчаливо запали двигателя и запраши в северозападна посока.

— Неврочипът измерва и контролира психичната енергия на акцептора и се намира в непрекъснат контакт с неговото лично несъзнавано. Каквото искате си мислете, но федерацията няма достатъчно средства за да изпраща обучени космически изследователи във всяко затънтено кътче на галактиката. Неврочипът позволява в космоса да бъдат изпращани неподготвени хора. И дори такива, които са с психични отклонения. Неврочипът се справя дори и с това…

Из лекция по роботопсихология в СТУ

Джордж слезе от всъдехода и се изтупа. Макар да беше подготвен, от това, което видя му се зави свят. Обувките му тупнаха глухо върху мократа земя, чиито брегове се миеха от неголяма, но пълноводна река. Намираше се на входа на сравнително плитък каньон, ограден от двете страни с плоски, вертикални и обрасли с буйна растителност стени. Реката се виеше в скромното си корито и се спускаше в нещо прилично на водопад, но много малък. След това се извиваше силно и се скриваше от погледа му. До ушите му достигна шум от прелитащи птици.

— Боб, ако съм бил наистина такъв тъпанар за какъвто се мисля, трябва веднага да ти се извиня. — каза замаяно Джордж. — Това е най-хубавото кътче, което някога съм виждал с очите си. Дяволски хубаво местенце!

Той се наведе и опипа пръстта, за да се увери, че е истинска. После хвърли няколко камъчета във водата, а едно от тях подскочи три пъти преди да потъне. Обгърна го приятна прохлада.

— Те идват, Джордж.

Човекът инстинктивно подскочи и стисна силно парализатора. Огледа се внимателно на всички посоки. Не видя абсолютно нищо. Ромонът на реката и далечните писъци на птиците бяха единствените звуци, до които можеше да се домогне закърнелия му слух.

— Къде? — предпазливо попита той.

Джордж си мислеше за сателита в орбита, от който бордовият компютър препращаше сигнали до Боб. Дали не се беше повредил?

— В момента са точно зад теб. Наблюдават те. — каза спокойно Боб. — Не бързай да се обръщаш.

Джордж се обърна. Плавно. Отначало не ги видя, но раздвижването в храстите му помогна да се ориентира. Приличаше на човек. Но какъв човек, помисли си той като изпусна дъха си със слаба въздишка. Към първият туземец се присъединиха и други.

Бяха дребни създания, толкова близки до човека, че изглеждаха почти хубави. Всъщност те са доста красиви, призна пред себе си Джордж. Имаха овални, интелигентни черти и дълга, черна като абанос, пристегната в основата на тила коса. Тези, които Джордж набеди за мъже бяха по-високи с около педя и носеха бляскави украшения по телата си. Мъжът отпред имаше украшение и на лявата си ръка. Това трябва да е вождът, помисли си Джордж и си придаде най-благата усмивка на която беше способен. Резулататът беше моментален — дузина мъже насочиха към него копията си. Сигурно им приличам на Иванушка от приказката за златната ябълка, помисли си той с огорчение.

— Внимателно, Джордж! — каза най-сетне Боб. — Плашиш ги.

Вождът каза нещо. Другите мъже се размърдаха и заобиколиха Джордж. Той се почувства невероятно глупаво — като котарак, с който мишките мислят да си направят барбекю.

— Кажи нещо без да правиш резки движения. — каза Боб. — Опитвам се да съставя невро-лингвистичен модел.

— Ъъъ, здравейте! — усмихна се тъпо Джордж. Все едно разговарям с фритюрника, помисли си. — Искате ли маруля? Мога да ви услужа с… две?

Вождът изграчи нещо. Другите не помръднаха.

— Не ти подхожда да ревеш така младежо. — каза Джордж с блага усмивка. — Хубава долинка си имате. — той описа голям кръг с ръце.

Вождът се изхили и също описа кръг.

— Готово. — каза Боб. — Лингвистичната характеристика съвпада с тази на народите от мъглявината Ръждясъл конник. Той току що каза, че си кръгъл идиот. Обичаен поздрав.

— Кажи им, че идвам с мир. Имаш контрол върху речевата зона.

Думите започнаха да подскачат в устата на Джордж, като подивели жаби в изгорял снегорин, а езика си той усещаше като червей, който някой усилено се опитвеше да превърне в ластик. После дойде прояснението и освети трънливия път, по който стъпваше Джордж. Накрая се оказа, че това все пак е трънлива пътечка, тъй като повечето от техните думи бяха непознати и за Боб. И макар че Боб се учеше доста бързо, Джордж едва не увисна на едно дърво с изцъклен поглед и обелен език. По погрешка бе казал, че жената на вожда е красива като пъпчива, вместо като пълна луна.

— Доста са се стегнали. — каза накрая Боб. — Страхуват се от нещо наречено Нимбус, техният бог предполагам. Казват, че бил жив и ги навестявал отвреме на време. Всичко тук му принадлежи.

— Ха, малък Рокфелер! — засмя се Джордж.

Вождът отново заграчи и размаха ръце.

— Съществува легенда — започна Боб — в която някакъв пришелец от космоса, наречен Амбър решил да се изправи срещу Нимбус.