«A bit of a bitch»

На Галя от Rousse.

Бе някаква блондинка. Блондинкка, заради която епископът би издънил с шут витража в църквата.

Р.Чандлър — „Сбогом моя красавице“

Бях изпил прекалено много кафе в една от онези септемврийски утрини, когато всичко беше толкова идилистично и спокойно, сякаш бе извадено от роман на Лори Дювал — „Младата калифорнийска принцеса“. Слънчевите лъчи мързеливо се довличаха до прозореца ми и само случаен вятър можеше да ги принуди да влязат; в офиса беше тихо, дори шефа се беше унесъл в сладка ученическа дрямка. Отделът си почиваше. Случаят с Фиско ел Како (разбойникът) ни беше изцедил до краен предел и аз чувствах, че още един такъв окончателно би променил становището ми за човешката природа.

Станах от бюрото с намерение да се разтъпча до прозореца и да поразкърша изтерзаното си тяло. Пристъпвах бавно и тежко както се прави след добре свършена работа. Неприятностите бяха минало, случаят беше разрешен и журналистите бяха получили своето — герой, който да пълни страниците им до следващия голям случай — мен. Това ме караше да крача като Наполеон в Кайро след битката му с мамелюците.

Скромността не е сред многобройните ми достойнства, особено когато става въпрос за класацията на Ню Йорк Таймс за най-добър детектив на годината. Една проклета точка не ми достигна миналата година да целуна бронзовия Шерлок и да потъркам нос в чека за двеста хиляди долара. След случая с Фиско тази година аз бях фаворитът. Само антигравитационен ретрактор би ме поместил от червеното килимче.

Застанах до алуминиевата рамка като гръцки бог и проточих поглед навън — гледката през прозореца бе чудесна. Хората се точеха като цветни мравки по тротоарите, във въздуха пърхаха златни листа, нямаше мъгла и… трябва да призная, че това откритие ме изненада. Обикновено по това време навлизахме в сезона на мъглите. Хм. Обзе ме някакво странно съмнение.