«Небесна приказка»

Високо, високо в далечното синьо небе на само се носят топли бели облаци, не само проблясват вечер тихи замислени звезди. О, там съвсем не е тихо, както изглежда от земята. Сред сини небесни пътечки се издигат два чудни палата. Единият е златен и топъл, с хиляди светли прозорци. Но те съвсем не приличат на тези, които ние виждаме всеки ден по земята. Направени са сякаш от прозрачно злато и в зависимост от коя страна ги гледаш, добиват от сламеножълт до мекокафеникъв оттенък. Те придават нещо приказно на палата. Това е домът на Слънецто. А другият е хладен, черен и няма нито един прозорец, но също е необикновено красив. Сякаш някаква черна коприна се е надиплила в странни форми и чака да се приближиш, за да те прегърне в хладните си покои. Това е домът на Нощта. Тук, сред нас, се говори, че Слънцето и Нощта били скарани. О, нищо подобно! В небесното царство всички живеят в мир и обич. На небето живеят и едни странни същества, приличащи на хората. Но са много по-красиви от тях. Наричат се амейли. Те са необикновено красиви девойки с прекрасни, сини като небето очи и черни като нощта коси. Всяка крие в сърцето си по едно от хилядите небесни вълшебства.

Ето какво се случило преди хиляди години. И тогава както сега на небето живеели чудни амейли. Най-малката от тях била най-красива. Вълшебството, което криела в сърцето си, било любовта. Тя можела да обича необикновено силно — повече от всички свои сестри. Трябва да знаем, че амейлите нямат право да се показват денем на небето. И затова още щом слънцето открехнело вратите на палата си, те бързали да се приберат по домовете си, направени от облаци. А малката амейла мечтаела да види земята денем. Тя често възсядала вечер някое малко бяло облаче и се понасяла над смълчания град. Играела си със звездите. Галела ги с пръсти, а те й се усмихвали. Гледала как изгасват долу светлинка след светлинка, но тъй като никога не била виждала къщи с прозорци, мислела, че това са някакви странни звезди, както горе при нея. Но защо тези звезди угасвали, щом настъпел късен час, тя, колкото и да се мъчела, не можела да си обясни. Често от земята виждали нейната фигура, но си мислели, че това е сянка на облак. Те съвсем не подозирали, че там горе лети една прекрасна небесна амейла и сините й очи галят с топъл блясък очертанията на тъмния град. Така минали много години. Малката амейла пораснала и станала още по-красива. От ден на ден тя ставала вес по-тъжна. О, как желаела поне за миг да зърне денем земята. Поне за миг! И веднъж тя не могла да се стърпи. С разтреперани ръце взела ключа и предпазливо отключила вратичката на облачния си дом. Отвън я блъснала ярка светлина. В първия миг малката амейла нищо не видяла, а когато очите й привикнали, остнала замаяна от красотата, която се откривала пред очите й. Ниско долу шумели гори, с бисерен звън тичали реки, някакви същества, облечени в пъстри дрехи, бързали нанякъде. „О, колко е хубаво на Земята!“ — възкликнала небесната девойка. И пленена от земния свят, тя, без да мисли за нищо друго, се качила на бялото си облаче, сгушила се така, че да не се вижда, и му заповядала да я пусне долу на земята. Понесла се в чудното си столче надолу. И след няколко часа се приземила в една чудна гора. О, колко щастлива била тя. Никога в небесното царство не била виждала такива чудни реки, такава буйна зеленина. Малката амейла обикнала земния свят с чистотата на прекрасното си сърце. Но най-много обикнала едно малко сърне, което първо я посрещнало в гората. Цял ден тя милвала гладката му козина, а то я гледало с влажните си очички. Когато над земята се усмихнала Нощта, чудното момиче се сетило, че трябва да отплува пак