«Историята на един пленник»

Посвещава се на общите страдания на народите

Няколко думи

„Озовах се сред изтерзан свят. Господи, дай ми сили да го изразя!“

(Из бележника ми — в навечерието на деня, в който срещнах пленника.)

Тази история е плод на една вечер, която прекарах в едно село на пленници. Това беше прост и мил монолог, който завладя всички, защото всички мълчаха, и затова дори и днес не би прилягало да прибавя към него предговори. Ако обаче в края на краищата се реших да я представя с две думи, то правя това, за да разясня целта, която си поставям, като поднасям на обществеността, и то от свое име, това прекрасно народно цвете на Словото. Искам да кажа на тези, които могат, и на онези, които трябва да се заинтересуват, че би било проява на бездушие спрямо бъдните поколения, бездушие спрямо смисъла на живота — а това са нашите радости и скърби, — ако оставим да потънат в бездната на забравата тези прекрасни бисери, неподправените сълзи на нашето племе.

Само побърканите и мъртвите имат право да забравят; но всички, които носят в себе си диханието на живота, са длъжни да помнят, за да размишляват и да прощават. Споменът е този, който подхранва духа и сърцето. Споменът е един прекрасен дълг в живота. Нека тогава по нечий почин два или три пълни екипа се заемат със събирането на тези скъпоценни мозайки, с които ще украсим новия храм на духа ни. Без тях той би бил страшно празен; съберете ги, късче по късче, грижливо и с любов, и не оставяйте да се загуби това, за което сме заплатили така скъпо.

Именно за едно такова, цялостно дело поднасям тази история като опит и скромен принос.

Март 1929 г.

С. Д.

(обратно)

1

След смирненското поражение аз се озовах с родителите си в Пунта; оттам ме взеха. И останах пленник в Турция.

Хванаха ме по обед заедно с други. Мръкна се, а патрулите все още докарваха мъже в казармите. Към полунощ, както се бяхме притиснали един до друг, стражите се нахвърлиха върху нас и почнаха да ни удрят където завърнат с дървета и да газят и ритат тези, които седяха на земята коляно до коляно. Накрая отделиха колкото им трябваха и ги подкараха, като ругаеха.

Уплашихме се, че ще съсипят всички ни.

Един писар, чиято канцелария беше до нашата врата, чу, че си говорим тъжно и ни направи знак да отидем при него.

— Когато идват и ви викат — каза ни той, — вие се дръпнете навътре. А това, което ви казах, пазете го в тайна, не го разправяйте другаде.

От нея вечер всяка нощ вземаха хора от помещенията. А ние слушахме изстрели откъм Катифе-Калеси и си казвахме: „Стрелят по цел.“

След няколко дни, които преминаха в страх, дойде един офицер с четиридесет войници и ни взе. Изкараха ни на двора и ни отделиха от цивилните; тогава видях и брат си; строиха ни на карета и ни заповядаха да коленичим, за да ни преброят. Офицерът, който ни гледаше от коня си, каза:

— Ще гледам да не остане и семе дори от вас.

И заповяда да тръгнем.

Цялата колона бяхме около две хиляди души.

Щом излязохме, и ни подкараха право към чаршията. Там тълпата от турци, която ни очакваше, се нахвърли като хала върху нас: от всички страни запращаха по нас каквото им попаднеше в ръка — маси, столове, чаши. Сред турците в кафенетата имаше и френски моряци, които също се забавляваха с нас.

Като стигнахме в Басмахане, пред нас излезе един хафузин. Изгледа ни.

— Аллах, аллах! — каза той. — Какво става тук?

И повика аскер-агата. Онзи спря.

— Капитанът тук! — извика отново той.

„Трак-трак“ — изчатка конят, капитанът отиде, изкозирува. Хафузинът го запита:

— „Китапът“ ни това ли казва?

Капитанът отново изкозирува.

А ние в това време се точехме край тях.

По пладне, към дванайсет, стигнахме в Халка-Вунар. Там ни затвориха зад телени мрежи, поставени околовръст. Когато се свечери, дойде един турчин ефе от нашето село и почна да ни вика по име да се покажем — уж че щял да ми отърве, а то, за да ни затрие. И ние се проснахме по очи на земята да не ни познае.

На разсъмване от Маниса дойде друг офицер и ни вдигнаха. Вървяхме с часове. Не знаехме къде ни карат. Само по местността разбрахме, че ни карат в Магнисия.

Вместо да ни водят по шосето, мъкнеха ни по баирите. И понеже не вървяхме по равно, почнахме да се пръскаме. Не можехме да запазим строя. А войниците викаха строго:

— В каретата! В каретата!

Мъчехме се да запазим строя, но отново го разваляхме. Онези, които нямаха сили и изоставаха, селяните ги замъкваха в гората и ги очистваха.

След много усилия излязохме на шосето. Там пък ни чакаха цели тълпи стари хора, от шейсет до към осемдесет години, с едновремешни ханджари, и когато стигнахме до тях, те се нахвърлиха отгоре ни, като викаха на капитана:

— Остави ни да правим каквото си щем!

А капитанът им викаше „не“ и се смееше.

Ние пък му викахме:

— Господин капитан, на теб разчитаме!

И вървяхме.

Пътищата, вдясно и вляво, бяха осеяни с вонещи трупове. По чешмите стояха часовои и не ни даваха да се приближим до водата, която течеше от чучурите; а ние, като я гледахме, ожаднявахме още повече.

По пътя мнозина бяха пукнали. Аз вървях до брат си и носех елека на един турчин от тези, дето ни пазеха; рекох си: „Имаме пари, да му дадем, за да пийнем вода.“ И казах на брат си:

— Много съм жаден, ще пукна просто.

— Дръж се, братко — вика ми той, — да не разберат, че имаме пари, защото ще ни утрепят.

— Не, не мога да изтрая повече, дай пари и да вървим да пием.

И той ми даде.

Изтичах право при турчина.

— Мъничко водица — му казвам, — още малко, и ще издъхна.

— Какво говориш, куче! Нито капка не ти давам!

— Аскер-ага, голямо добро ще сториш, на, вземи и тези пари.

— Дай ги — вика ми — и върви пий скришом.

Пих и дадох и на брат си да пие.

Това ставаше през август месец.

Най-сетне една вечер стигнахме пред Магнисия. А там хората ни чакаха със сопи в ръце и викаха:

— Пленници идат!

И тичаха към нас.

А пък капитанът сега им казваше:

— Дръпнете се надалеч! Когато ние воювахме, вие си гледахте кефа.

Тогава те се пръснаха, като викаха, че все някой ден ще ни пребият.

Ядосан, капитанът ни събра всички на едно място, като овце в кошара, и постави около нас часовои да ни пазят.

Това вода, хляб — нищо.

Ония, които имаха пари, даваха на часовоите и пиеха вода. Дадохме и ние от нашата група на един арапин, та ни донесе пълна тенекия.

— Карайте по-бързо — каза ни той, — капитанът не дава.

Пих, пих… брат ми ме дръпна да пие и той, нахвърлиха се и другите на тенекията и водата се разля.

На другия ден, още по тъмно, капитанът извика:

— Пригответе се!