«Съкровището на Аптор»

Разбиват се вълните в лилавия зрак

на двойното безсъние. На кея

пристават кораби… Но ще отплавам пак,

през обръчи от страх и огън път верен ще намеря.

И нека ярки сводове крепят нощта

с въже от вятър и отломки светлина.

Изправен под звездите, аз ще кажа: „Ето,

стоял съм върху камък, гледал съм небето“.

Встъпителни стихове на епическата поема за сблъсъка между Лептар и Аптор от едноръкия поет Гео

След това я заведоха на брега на морето. Не се чувствуваше съвсем добре, затова седна на една скала и зарови ходила във влажния пясък. Присви рамене и се загледа над водната повърхност.

— Беше ужасно. Страшно. Защо трябваше да ми го показвате? Та той беше просто едно малко момче. Какво ли ги е накарало да му сторят всичко това?

— Това е само филм. Показахме ти го, за да се учиш.

— Да, но филм за нещо, което наистина се е случило!

— Преди няколко години и на няколкостотин мили оттук.

— Но така или иначе се е случило! Следили сте ги с лъч, и когато образът се появил на екрана, сте заснели филма, и… Защо ми го показахте?

— Спомни си какво сме те учили.

Но тя не можеше да си спомни: съзнанието й все още бе във властта на видяното — бързи движения, алени одежди, мъчителна агония.

— Той бе само едно дете — промълви тя, — На не повече от единайсет-дванайсет години.

— Ти самата си още дете. Още не си навършила шестнайсет.

— Какво трябваше да науча?

— Огледай се. Трябва да виждаш нещо.

Но картината бе все още твърде жива, твърде алена, твърде ярка…