«Обещанието»

НА ЛАЗАР ВЕКСЛЕР — ШЕФА,

И ЛАДИСЛАВ ВАЙДА — РЕЖИСЬОРА

През март тази година трябваше да изнеса беседа пред дружеството „Андреас Дахинден“ в Хур за изкуството да пишеш криминални романи. Пристигнах с влака едва привечер, над града бяха надвиснали облаци и се носеше тъжна снежна виелица, а на всичко отгоре имаше голяма поледица. Беседата се състоя в залата на Търговския съюз. Беше слабо посетена, тъй като по същото време в салона на гимназията Емил Щайгер, четеше лекция за късния Гьоте. Нито аз, нито който и да било друг изпадна в настроение и много местни хора напуснаха залата, преди да бях завършил беседата си. След като размених по няколко думи с някои от членовете на ръководството, с двама-трима гимназиални учители, които също биха слушали по-охотно за късния Гьоте, както и с една благодетелна дама, почетна председателка на Съюза на източношвейцарските домашни прислужници, аз си получих хонорара и пътните разноски и се оттеглих в хотел „Щайнбок“ близо до гарата, където ми бе запазена стая. Но и тук пустота. Освен един немски стопански вестник и един стар брой „Велтвохе“ нямаше нищо за четене, тишината в хотела беше нечовешка, за спане не можех и да помисля от страх, че няма да мога повече да се събудя. Нощта беше безкрайна, призрачна. Навън бе престанало да вали, всичко беше замряло, уличните лампи не се полюшваха вече, вятърът бе утихнал, никакъв човек, никакво животно, нищо, само откъм гарата отекна някакъв звук, идващ сякаш от оня свят. Отидох в бара, за да изпия още едно уиски. Освен възрастната барманка заварих там и един господин, който ми се представи още щом седнах. Това беше д-р Х., бившият комендант на цюрихската кантонална полиция, голям и тежък човек, облечен старомодно, със златна верижка за часовник, напреко на жилетката, което днес много рядко се среща. Въпреки годините четинестите му коси бяха още черни, а мустаците рунтави. Той седеше на едно от високите столчета на бара, пиеше червено вино, пушеше пура „Баианос“ и се обръщаше към жената на бара на име. Говореше високо и жестикулираше енергично, непринуден човек, който едновременно ме привличаше и отблъскваше. Когато наближи три часът и след първата чашка „Джони Уокър“ бяха последвали още четири, той си предложи услугите да ме закара на следващата сутрин със своя „Опел капитен“ в Цюрих. Тъй като познавах само бегло околностите на Хур и изобщо тази част на Швейцария, приех поканата. Д-р Х. беше дошъл в Граубюнден като член на някаква федерална комисия и възпрян от лошото време, също бе присъствувал на моята беседа, но не сп