«Писарят»

— Там е работата, господине, че в тая история аз излязох доста прост; в нея аз играя най-глупавата роля. Макар че всичко все още може да се нареди благополучно и, изглежда, аз иначе и не можех да постъпя, но все пак излязох голям глупак. Спечелих нещо, но и нещо изгубих. Не съм майстор разказвач, господин Уотсън, но ето какво се случи с мене. Аз служих дълго време в търговската къща „Коксън и Уод“, но тази пролет, ако благоволите да си спомните, те фалираха със загуби на венецуелските ценни книжа. За мен настъпи лошо време. В тая фирма, господине, аз прослужих повече от пет години. От мен бяха винаги доволни и старецът Коксън ми даде извънредно добра препоръка. Да, всички ние изгубихме местата си. У Коксън бяхме двадесет и седем души. Е, аз започнах да си търся място. Завирах се тук и там, но навред е натъпкано. Не мога да си намеря място и толкова. Сякаш това е прокоба. У Коксън получавах три фунта седмично и бях спестил около седемдесет фунта, но тия пари бързо намаляваха, и аз скоро видях, че ще трябва да отида в заложната къща. Дори нямах средства за марки, за да отговарям на обявите. А и право да си кажа, и за пликовете, на които трябваше да се лепят тия марки, нямах вече пари. Аз изтърках обущата си в тичане по стълбите, а работа все се не намираше. Най-сетне се откри място у Маусън и Уилям. Това е голяма комисионерска фирма на Ломарг Стрийт. Мисля, господине, че не познавате нашите търговски знаменитости, и затова трябва да ви обясня, че Маусън и Уилям се смятат за най-богатата комисионерска фирма в целия Лондон. В обявата им бе казано да се обръщаме към тях с писмена молба. Е, взех аз своята препоръка и другите документи и им ги изпратих. Да си призная, нямах никакви надежди да получа това място. Но неочаквано пристигна отговор, че следния понеделник мога да се явя на служба, където ще бъда приет, само ако моята външност излезе задоволителна. Не мога да ви кажа как стана това. Писарите на Маусън после ми разказваха че директорът никога не избира хората, а приема на служба онзи, чието писмо първо попадне пред очите му. Както и да е, провървя ми, и аз бях доволен. Определиха ми заплата един фунт на седмица, а работа ми дадоха такава, каквато работех у Коксън. Е, сега стигам до най-любопитната част от моята история. Трябва да ви кажа, че живея в Хамстед, Потърс Терас, №17. Получих писмото от Маусън и Уилям вечерта, прочетох го, седях и пушех. Неочаквано влезе хазайката и ми подаде картичка. На нея бе написано: „Артър Пинар, финансов агент“. Никога преди не бях чувал това име и се учудих, но помолих хазайката да пусне госта. Влезе този човек — среден на ръст, черноок, с тъмни коси и с черна брада; а носът му, знаете, просто лъщи.

Той се движеше бързо и говореше отсечено, като човек, който няма никак време за губене.

— Господин Хол Пайкрофт, ако не се лъжа? — запита той.

— Да, господине — отвърнах аз и му подадох стол.

— Вие сте работили у Коксън и Уод?

— Да, господине.

— А сега постъпвате на служба при Маусън?

— Точно тъй.

— Добре — каза той. — Работата е в това, че вие, както съм чувал, притежавате голям талант. Помните ли вие Паркър, управителя на Коксън? Е, та той именно ви хвали много пред мене.

— Драго ми е да чуя това. Към работата си наистина винаги съм се отнасял добросъвестно, но все пак не мислех, че съм придобил такова добро име в Сити.

— Имате ли добра памет? — запита той.

— Доста добра — скромно отвърнах аз.

— Обръщали ли сте внимание на движението на пазара, докато бяхте без работа? — запита той.

— Да, всяко утро чета Бюлетин на фондовата борса.

— Но вие сте много старателен — извика той. — Вие сте наистина специалист. Ще позволите ли да ви задам няколко въпроса? Да? Е, как стоят работите в Еърширските акции?

— От сто и пет до сто пет и четвърт — отвърнах аз.

— А Новозеландските?

— Сто и четири.

— А Британските „Брукън Хил“?

— Седем и седем и половина.

— Чудесно! — възторжено завика той. — Именно това ми говориха за вас. Мойто момченце, мойто момченце, вие сте прекалено умен за ролята на писар на Маусън.

Навярно разбирате колко бях учуден, докато слушах всичко това.

— Не всички мислят като вас, господин Пинар — му казах аз. — Останал съм почти без средства и нямам нищо против да получа това местенце.

— Фу! Престанете да мислите за това местенце; то не е за вас. Е, а сега аз трябва да ви предложа нещо от своя страна, и макар да е малко, като имам предвид талантите ви, все пак е значително повече от онова, което ви обещават у Маусън. Повярвайте ми. Кога трябва да постъпите при Маусън?

— Тези дни.

— Ха-ха! Готов съм да се обзаложа, че вие никога не ще постъпите там!

— Няма да постъпя при Маусън?

— Не, господине. От днес вие сте управител на Френско-Средиземно-Харуардското дружество. Тая фирма има 134 клона в градовете и селата на Франция, да, освен това има още клонове в Сан Ремо и Брюксел.

— Не съм слушал нищо за тая фирма — казах аз.

— Напълно е възможно. Целият капитал на тая фирма се намира в частни ръце. Работите й вървят тъй прекрасно, че рекламата за нея е съвсем излишна. Брат ми Хари Пинар е главен директор и гарант на тая фирма. Именно той, като узна, че ще бъда по тия места, ми поръча да намеря млад, работен и пъргав човек, комуто може да се възложи да води самостоятелно работата. Паркър ми посочи вас, и ето ме, дойдох. Ние ви предлагаме за жалост малко, всичко само петстотин фунта за…

— Петстотин фунта! — прекъснах го аз.

— В началото толкова. Но вие освен това ще получавате един процент от всичките комисионни на вашите агенти, а това за годината прави цифра, много по-висока от оная, която ще получите като заплата.

— Но аз съвсем не познавам тази работа.

— Шт, мойто момченце, с времето ще се научите. Главата ми се завъртя дотолкова, че аз едвам не паднах от стола. Изведнъж се усъмних.

— Да бъдеме на чисто, господине — рекох аз. — Право казано, Маусън ми предлага всичко на всичко двеста фунта на година, но „Маусън“ е фирма, известна на цял свят, а вашата аз съвсем не зная.

— Отлично! Отлично! — извика той в някакъв екстаз. — Ето такъв човек именно ни трябва. Трудно е да ви излъже човек. Е, ето ви чек за сто фунта. Ако смятаме, че сега сте постъпили при нас, тия пари ще ви бъдат предплатата.

— Добре, съгласен съм — казах аз. — А кога трябва да се явя на новата длъжност?

— Утре заминете за Бирмингам. Аз сега ще ви напиша записка, която вие ще предадете на брат ми. Него можете да видите в кантората на дружеството, временно уредена на Корпорейшън Стрийт, №126. Сетне той, разбира се, ще оформи условията за вашето постъпване на служба, но най-главното ние вече решихме.

— Право да си кажа, не зная дори как да ви изразя благодарността си, господин Пинар — казах аз.

— Няма защо, моето момче. Вие получавате само необходимото. А сега ще трябва да направим още нещо. Това са само празни формалности. Навярно имате хартия? Отлично, бъдете добър да напишете на листчето: „Съгласен съм да постъпя на длъжност завеждащ Френско-Средиземно-Харуардско дружество със заплата най-малко 500 фунта стерлинги.“

Аз се съгласих и написах онова, което искаше. Той постави листчето в джоба си.

— Още една малка подробност — каза господин Пинар. — Какво смятате да направите сега с Маусън?

— От радост съвсем забравих за Маусън. Ще му напиша, че се отказвам от длъжността при него.

— Аз пък не бих постъпил така — каза той. — Днес аз дори се поскарах с управителя на Маусън заради вас. Трябваше да събера сведения за вас, и се обърнах към него, а пък той като започна да ме нагрубява и ругае за това, че ви отнемам от него. Много дързости от тоя род ми наговори той. И аз изгубих в края на краищата търпение. „Ако искате да имате добри служители, му казах аз, плащайте им добри заплати.“ А той отвърна: „Все пак той по-скоро ще остане при нас с малка заплата, отколкото да дойде при вас за по-голяма.“ „Аз съм уверен“, рекох аз, „и съм готов да се обзаложа, че той веднага ще приеме моето предложение и дори писмено ще ви извести за своя отказ да заеме при вас място…“ „Добре, съгласен съм“ каза той, „ние го спасихме от глад и той, разбира се, цени това.“ Ето последните думи на управителя.