«Мъртвите»

Лили, дъщерята на портиера, буквално остана без крака. Още невъвела един господин в малкия килер зад кантората на приземния етаж и още не поела балтона му, хъхрещият звънец на външната врата пак зазвъняваше и тя пак трябваше да хукне по празния коридор да въведе друг гост. Добре поне, че не трябваше да прислужва и на дамите — госпожица Кейт и госпожица Джулия се бяха погрижили за това и бяха превърнали банята на горния етаж в дамска тоалетна стая. Сега те бяха там, бъбреха, смееха се и се суетяха и през минута ходеха една до друга до перилата на стълбите, поглеждаха надолу и викаха Лили да питат кой е дошъл.

Годишният бал на сестрите Моркън бе винаги голямо събитие. На него идваха близки и далечни: роднини, стари семейни познати, съхористите на Джулия, ученици на Кейт, от вече порасналите, дори и някои от учениците на Мери Джейн. Лош бал не помнеха. Открай време, вече толкова години, всичко минаваше в безукорен стил: още откогато Кейт и Джулия след смъртта на брат им Пат напуснаха къщата в Стоуни Батър и взеха Мери Джейн, едничката си племенница, да живее с тях в големия мрачен дом на Ъшърс Айлънд, където наемаха горния етаж от господин Фулъм, житаря от партера. Да има, да няма, едно трийсет години бяха минали оттогава. Мери Джейн, в ония дни момиченце с късо рокле, сега бе главната опора на дома — нали бе органистка в църквата на „Хадингтън-роуд“’. Тя бе завършила консерваторията и всяка година даваше концерт със свои ученици в Стария музикален салон. Много от учениците й бяха от заможните семейства в Кингстън и Доки. Макар и доста стари, лелите й също принасяха в семейния бюджет. Джулия и с посивели коси още бе първо сопрано в църквата „Адам и Ева“, а Кейт, твърде слабичка да тича насам-натам, даваше уроци за начинаещи на старото пиано в задната стая. Лили, дъщерята на портиера, им чистеше. Макар да живееха скромно, те държаха на храната; от всичко най-доброто: най-крехкото филе, чай от три шилинга фунта и най-хубавата черна бира. Лили рядко грешеше в покупките и затова се погаждаше добре с господарките си. Вярно, придирчиви бяха, но какво толкова. Единственото, което не понасяха, беше да им се възразява.

Разбира се, имаше защо да са придирчиви в нощ като тая. При това отдавна минаваше десет, а от Габриел² и жена му още нямаше ни вест, ни кост. На всичко отгоре те ужасно се бояха Фреди Мейлинс да не дойде насвяткан. За нищо на света не биха допуснали някоя ученичка на Мери Джейн да го зърне в такова състояние — тогава бе много трудно да го обуздаят. Фреди Мейлинс винаги закъсняваше, но те недоумяваха какво е могло да забави Габриел и тъкмо това ги караше час по час да ходят до перилата на стълбите и да питат Лили дошли ли са Габриел и Фреди.

— Ах, господин Конрой — рече Лили на Габриел, когато му отвори вратата, — госпожица Кейт и госпожица Джулия вече губеха надежда. Добър вечер, госпожа Конрой.

— Нищо чудно — каза Габриел. — но те забравят, че жена ми губи три грешни часа, за да се облече.

Той стоеше на изтривалката и избърсваше снега от галошите си, а в това време Лили поведе жена му към подножието на стълбите и извика:

— Госпожице Кейт, дойде госпожа Конрой.

Кейт и Джулия веднага защъпукаха надолу по тъмните стълби. И двете разцелуваха жената на Габриел, казаха, че сигурно е жива измръзнала, и я запитаха къде е Габриел.

— Ето ме, точен като пощенски влак, лельо Кейт! Качвайте се, идвам след вас — извика Габриел от тъмното.

Той продължи все тъй ревностно да изтърсва снега от краката си, а в това време трите със смях се изкачиха горе и влязоха в дамската тоалетна стая. Тънки ивици сняг лежаха като къса наметка върху раменете на балтона му и като бомбета върху галошите му; и когато копчетата на балтона му се промушиха със скърцане през заледените от снега илици на дебелия вълнен плат, от гънките му лъхна хладният свеж въздух на външния студ.

— Пак ли вали сняг, господин Конрой? — запита Лили.

Тя бе влязла в килера пред него, за да му помогне да си свали балтона. Габриел се усмихна на трите срички, които бе дала на презимето му, и я погледна. Беше тъничко, още неоформено девойче с бледо лице и сламеноруси коси. Светилният газ в килера я правеше още по-бледа. Габриел я помнеше от дете, когато тя седеше на най-долното стъпало на стълбата, гушнала парцалива кукла.

— Да. Лили — отвърна той, — и май пяла нощ ще вали.

Той погледна към тавана на килера, който се тресеше от стъпките и тропота на многото крака отгоре, заслуша се за миг в пианото, сетне пак погледна девойчето, което внимателно сгъваше балтона му на края на един от рафтовете.

— Кажи, Лили — подзе той с приятелски тон, — още ли ходиш на училище?

— Не, господине — отвърна тя. — Баре година има, откак не ходя.

— Тъй ли — весело рече Габриел, — тогава, струва ми се, скоро ще ходим на сватбата ти с твоето момче, а?

Девойчето го погледна бегло през рамо и рече с голяма горчивина:

— Това мъжете днеска са само лапацала и квото могат да използват.

Габриел се изчерви, сякаш разбрал, че е постъпил грешно, и без да я поглежда, изхлузи галошите си и ревностно зачетка с шалчето лачените си обувки.

Той беше възпълен и висок млад мъж. Червенината по бузите му се плъзна чак до челото и се разля там в няколко безформени, бледоалени петна; а на безбрадото му лице неспокойно искряха излъсканите стъкла и позлатените рамки на очилата, скрили слаби и неспокойни очи. Черната му лъскава коса, вчесана на прав път, се спускаше зад ушите в два дълги кичура, които се бяха леко завили нагоре под вдлъбнатината, оставена от шапката.

Придал гланц на обувките си, той се изправи и изопна жилетката, пристегнала дебелото му тяло, сетне бързо измъкна от джоба си монета.

— Слушай, Лили — рече той, като я пъхна в ръката й, — наближава Коледа, нали? Ето… ето нещичко…

Той забърза към вратата.

— Ама как, господине! — викна девойчето и тръгна подир него. — Наистина, господине, няма как да взема.

— Коледа! Коледа! — почти тичешком викна Габриел и я отпрати с ръка.

Като го видя до самите стълби, девойчето извика по него:

— Е, тогава благодарим, господине!

Той зачака края на валса пред прага на гостната, заслушан в шума на роклите, които докосваха вратата, и краката, които се тътреха по пода. Все още се чувстваше смутен от горчивия и внезапен отговор на девойчето. Тоя отговор го бе хвърлил в мрачни мисли и той се опита да ги разсее, като взе да оправя маншетите си и фльонгата на папийонката. Сетне извади от джоба на жилетката си малък къс хартия и прегледа бележките, които бе нахвърлил за речта си. Все още се колебаеше за стиховете от Робърт Браунинг, защото се боеше, че не са за слушателите му. Някой познат цитат от Шекспир или от „Напевите“³ щеше да свърши повече работа. Грубото тракане на мъжките токове и тътренето на подметките му напомняха колко по-високо стои от тях. Само щеше да стане смешен, като им цитира стихове, които те не биха могли да разберат. Можеше да си помислят, че парадира с образованието си. Щеше да сбърка с тях точно така, както бе сбъркал и с девойчето в килера. Беше взел неверен тон. Цялата му реч бе грешка, от началото докрай, пълен провал.

Точно тогава от дамската тоалетна стая излязоха лелите му и жена му. Лелите му бяха дребни, простичко облечени старици, Леля Джулия беше малко по-висока. Косата й, прибрана високо върху ушите, беше сива; също тъй сиво, но с по-тъмни сенки бе и едрото й, отпуснато лице. Макар че бе пълничка и се държеше изправена, безизразните й очи и полуотворена уста й даваха вид на жена, която не знае къде е и закъде е тръгнала. Леля Кейт бе по-жива. В лице бе по-здрава от сестра си, но цялата в бръчки и гънки като съсухрена червена ябълка, докато косите й, вчесани по същия старомоден начин, не бяха загубили цвета си на зрял лешник.

И двете топло разцелуваха Габриел, Той им беше любимият племенник, син на Елен, покойната им по-голяма сестра, която се бе омъжила за Т. Дж. Конрой от „Пристанищна управа“.

— Грета казва, че тая вечер нямало да се връщате с файтон в Мънкстън, Габриел — рече леля Кейт.