«Музиката»

— Диваци са, господине. Работливи, възпитани, но диваци. Не представляват никакъв интерес, освен ако не сте търговец на банани…

Видът на събеседника ми беше сравнително чист и спретнат. Единственото, което издаваше в него пристрастието към ендотропина беше погледът — безжизнен, полусляп, обърнат навътре, към съживяваните от наркотика спомени.

— Разбрах, че сте прекарали сред тях близо шест месеца. Може ли да ви попитам нещо?

В очите му внезапно проблясна живот. Те се плъзнаха по мен, спряха на ръцете ми.

— За музиката им ли ще ме питате? — Тонът му изведнъж стана враждебен.

— Да. Защо, нещо лошо ли има…

— Нямат музика! — прекъсна ме. — Всичко, което сте чували, е лъжа! Не ходете там!

— Откъде знаете какво съм чувал и какво не…

— Нямат музика! — Той вече крещеше. Целият бар гледаше към нас. — Тропат с камъни по тенекии и блъскат с пръчки по дървета! Един такт не могат да вземат както трябва! Разбрахте ли? Не ходете там!

Барманът го подхвана под мишниците и го повлече към тоалетните. Помислих, че нещастникът ще изяде боя заради шумотевицата, но след минута той се появи отново, спокоен и овладян.

— Извинявайте. Просто си изпуснах нервите.

Кимнах.

— Било е време за дозата ви.

— А… Хм, да. То си личи.

— И защо не искате да не ходя при туземците?

— А, нищо подобно, просто съм го казал така, в треската на абстиненцията. Ходете където ви хрумне, парите са си ваши.

— Добре. Колко искате, за да ми разкажете каквото знаете?

Той мълчеше.

— Както ви харесва. И сам ще узная каквото ме интересува.

Помълчахме няколко минути, след което събеседникът ми глухо се обади:

— За какво ви е тяхната музика? Няма да разберете нищо от нея.

Започна да ми писва. Станах и излязох от бара. Навън обаче той ме настигна:

— Не ви трябва музиката им! Не ходете там…

— Благодаря, чух вече. А сега, ако не се махнете моментално, ще повикам охраната!

Човекът за миг се стъписа, но после продължи:

— Добре. Ще ви разкажа каквото искате. Но после ще съжалявате!

Нахалството му ме ядосваше, но последният аргумент ме разсмя. Всяка циганка би се измъкнала по-интелигиентно. Пък и ми оставаха още два часа за убиване до полета.

— Добре, разказвайте.

Върнахме се в бара и поръчах по едно питие. Той ме измери отново с поглед.

— Цигулар ли сте? Пръстите ви са много характерни, а ето и мазола отляво, под брадичката.

— А пък вие сте криминалист. — Раздразнението не ме беше напуснало напълно.

— И аз съм музикант, но на клавирни. По-точно бях. Преди да отида там.

— И преди да почнете да гълтате ендотропин.

— Това е само следствие… Бях добър музикант, може би сте чували името ми… (Наистина го бях чувал.) Концертите ми се посещаваха, билетите се продаваха, но това не ми беше достатъчно. Исках нещо ново, различно, което да ме направи известен. Бях чул най-невероятни слухове за музиката на тези туземци. Не им вярвах, но ме подсетиха да потърся отнякъде вдъхновение. И един ден си купих билет дотам.

Още с пристигането ме налегнаха лоши предчувствия. Писта от утъпкана пръст, няколко хладилни склада, където държат набраните банани до поредния рейс, жилищата на персонала на местния клон на компанията за търговия с плодове, един кирлив хотел с няколко полуживи от жегата кучета пред входа, и на десет метра от това от едната страна морето, от другата — джунглата. Място, забравено от бога. Местният шеф повярва, че не съм данъчен инспектор, едва след като видя синтезатора ми…

Наех стая в хотела. Хазяйката беше около шестдесетте и бъбрива колкото искате. Че и отгоре. Попитах я къде мога да намеря някой от туземците.

— Ей ги там, господине, пред трети склад, чакат да им купят бананите, то ние рядко ги търсим, и аз също, развлича ме само радиото, то ми е едничка опора и утеха, тук е хубаво да се живее, но е далече от цивилизацията, много неща ми липсват, пък хора идват рядко, на ръба на фалита съм, парите все не достигат за нищо, а я вие какво електронно чудо имате, сигурно струва луди пари, пиано ли е или що…

Откачих се от словесния водопад с помощта на стабилен бакшиш („О, разбира се, удоволствие да си поприказва човек с вас, винаги на вашите услуги…“) и отидох при чакащите. Встрани от опашката беше седнал набит туземец с белег на дясната буза, очевидно без работа в момента. Запитах него.

— Майтап са си направили с вас, господине. Понеже ние само дрънкаме по тъпани и вашите музиканти не могат да ни понасят, та шегобийците от компанията разправят подобни неща наляво и надясно. Ако искате, ще ви поканя някой път да ни послушате, ама преди година тук имаше някакъв музикант, дошъл да си запише музиката ни, та той още на другия ден отлетя с първия курс.

Все пак реших да пробвам.

— Колко ви плащат за два такива коша банани? Издрънкай ми нещо от вашата музика.

Застаналите на опашката прихнаха да се смеят. Туземецът измъкна отнякъде една тенекия, сложи вътре няколко камъка и се зае да я тръска и блъска с длани, ревейки нещо нечленоразделно. След точно пет секунди вече бях готов да му платя каквото и колкото поиска, само и само да престане.

Върнах се в хотела. Дъртото кречетало моментално цъфна на вратата на стаята.

— Не им е свят музиката, господине, да бяхте ми казали, че смятате да ги слушате, че да ви предупредя, че не е за слушане, преди година тук имаше един ваш колега, и той за това дошъл…

Бях бесен. Почти всичките ми средства бяха отишли за път, и за какво? Даже тинейджърите не биха могли да издържат тоя шум, той ставаше единствено за гонене на гарги от летищата! Тръгнах към брега на морето, по-далеч от словесното стакато.

Точно на мястото, където излязох, пясъчният плаж преминаваше в скалист нос. Седнах на неголяма, затоплена от слънцето скала точно над водата. На дъното над белия пясък се полюшваха водорасли, раче се опитваше да заобиколи странешком огромна мидена черупка, над него преплува ято пъстроцветни рибки… Ядът ми се стопи от само себе си. Бях платил месец престой тук, защо да го затривам? По-добър курорт — здраве! Малко освежаване, далеч от грижи, репетиции, ядове, глупави администратори и недоволна публика. Идеалната почивка. Лек ветрец шумолеше в листата на палмите. Вълнички с приятен тих шепот миеха пясъка, гребените им хвърляха хиляди искри… Онзи мой колега просто не е търсил музиката където трябва. Ето я, извира от всичко наоколо. Туземците трябва да са безнадеждни идиоти, за да не научат нищо от тая природа.

Следващите няколко дни се печах по плажа, учех се да плувам, разглеждах палмовите гори наоколо. Всичко беше някак невероятно пъстроцветно, като в отлично направен филм. Не можех да се наситя на гледане… и на слушане. След две седмици се чувствувах като роден отново.

Природата тук просто плачеше да се опише в музика. Един ден седнах зад синтезатора. Към обяд беше готово близо двайсетминутно парче. Изсвирих го на хазяйката — така й хареса, че забрави да дърдори.

Зарадван от успеха си, реших да попитам за мнението й и младата туземка, която чистеше стаята ми. Тя просто вдигна рамене и продължи да бърше праха. Направо ми беше непонятно как може да са толкова немузикални. Непонятно и… странно.

Малко след това видях да се върти край къщата около четиригодишно туземче, и любопитството ме загриза. Примамих го в стаята с малко лакомства и му изсвирих творението си. Още в началото то направи неприятна физиономия.

— Какво точно не ти харесва тук?

— Ами всичко. На нищо не прилича.

— Добре де, а ти как би го направила това?

Момиченцето се замисли за момент.

— Ами сигурно щях първо да оправя онова с палмите в началото.

Направо подскочих от радост. Значи като деца все пак възприемат нещичко! И то колко точно — парчето беше написано точно по вида на горичката до плажа! Хм… Да видим това „по-добре“.