«Племенницата на сомнамбула»

ГЛАВА I

Пери Мейсън крачеше из кантората си напред-назад с набръчкано от мисли чело, пъхнал палци в жилетката си.

— Казахте 14:00 ч, Джексън? — попита той помощника си.

— Да, сър, казах й да бъде точна.

— Вече петнадесет минути закъснение! — Мейсън погледна раздразнено ръчния си часовник.

Дела Стрийт, неговата доверена секретарка, вдигна очи от книжата пред себе си и попита:

— Защо не отказахте да я приемете?

— Защото искам да я видя. През главата на адвоката трябва да минат цял куп най-обикновени престъпления, докато попадне на нещо изключително. Естеството на този случай е такова и искам да се заема с него.

— Може ли някога убийство да бъде безинтересно? — попита Джексън.

— След като през ръцете ти са минали толкова много, мъртъвците остават без значение, а живите са, за които трябва да държим сметка.

— Но нали това все пак не е убийство? — отправи му недоумяващ поглед Дела.

— То е само догадка. Не желая да бъда повикан при свършен факт. По-добре е да бих могъл да го предотвратя. Обичам да се ровя из мотивите и омразата на хората. Убийството е кулминационна точка на човешката омраза, както бракът е върховен момент на любовта, и на всичко отгоре омразата между хората е много по-силна от любовта.

— Много интересно… — промълви тя, като му отправи изпитателен поглед.

— Без да й отговори, Мейсън замислен поднови крачките си.

— Разбира се — продължи след малко той с механичната монотонност на човек, мислещ гласно, — това, което трябва да се стори, е да се предотврати убийството, ако интуицията не ме лъже. Моят съдебен опит ме кара да гледам нещата и от друга страна; какъв странен случай ще бъде, ако сомнамбул извърши убийство, без да съзнава нищо от деянието си. Няма да има никаква злонамереност, никаква предумисъл.