какво остава за един послеслов?), спира се да пофилософства за същността на битието, за смисъла на човешкия живот, за световните въпроси. Накрая (от глава 25 на Втора част нататък) започва да разказва даже и онова, което не е видял, а му е преразказано, вмъквайки нов ракурс, фокусиращ другата страна — на Константин Погонат и неговата войска. Въвеждайки втори зрителен ъгъл откъм византийския стан, осветяващ неприятни за ромеите подробности, Велизарий доказва, че не за императора е предназначен неговият труд, а за потомците, които ще имат нужда от истината. Особено показателен в този смисъл е финалът: „Както и да умра, аз все пак живях, хора! Сбогом завинаги… До утре!“ Последните думи манифестират вярата на Велизарий в безсмъртието на писаното слово — то остава и за утрешните хора, и вовеки .
В едно интервю Вера Мутафчиева казва: „Чувам хода на времето.“ Вярвам й. Защото се е гмурнала дълбоко в историческите пространства и познава великолепно събитията преди и след описваната епоха, защото разполага сюжетите и героите си в контекста на цялостния исторически процес, защото го съизмерва с всички отминали периоди на човешката цивилизация и с днешния ни ден. За това тя има сетива, улавя хода на времето и ориентира по него себе си и своите произведения.
Информация за текста
© 1989 Мария Гарева
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10177]
Последна редакция: 2006-12-18 20:17:49
Комментарии к книге «Ясновидството на държавническия поглед», Мария Гарева
Всего 0 комментариев