«Ловците»

26 юли 1777

„Необходимостта от осигуряване на добро разузнаване е очевидна и не се налага да се набляга допълнително на този въпрос“.

Джордж Вашингтон,

Генерал и главнокомандващ

на Континенталната армия

За тези които вече не са сред нас:

УИЛЯМ Е. КОЛБИ

Старши лейтенант от армията, който става първият директор на ЦРУ.

ААРОН БАНК

Старши лейтенант, който става полковник и родоначалник на Специалните части.

УИЛЯМ Р. КОРСЪН

Легендарен офицер от морското разузнаване, най-мразен от страна на КГБ и то не само защото е дал категоричната си оценка за тях.

За живите:

БИЛИ УО

Легендарен старши сержант от ВВС и Специалните части, който се пенсионира и тогава залавя небезизвестния Карлос Чакала.

РЕНЕ ДЖ. ДЕФОРНО

Старши лейтенант, който става легендарен офицер от американското контраразузнаване.

ДЖОН РАЙЦЕЛ

Офицер от армията и легенда в Специалните части, който е можел да сложи край на тероризма на заловения кораб „Ахиле Лауро“, но не е получил разрешение да го направи.

РАЛФ ПИТЪРС

Офицер от армейското разузнаване, написал най-добрият анализ срещу тероризма, който някога съм виждал.

И за новото поколение:

МАРК Л.

Старши офицер от разузнаването, който, въпреки младостта си, с всеки изминал ден все повече ми напомня за Бил Колби.

ФРАНК Л.

Легендарен офицер от военното разузнаване, който се пенсионира и сега върви по пътя на Били Уо.

НАШАТА НАЦИЯ ИМА ДЪЛГ КЪМ ТЕЗИ ПАТРИОТИ — ДЪЛГ, КОЙТО НИКОГА НЕ БИ МОГЛА ДА ИЗПЪЛНИ.

I

(обратно)

ЕДНО

Хотел „Данубиус Гелерт“

Ул. „Св, Гелерт“ №1

Будапеща, Унгария

00:35, 1 Август 2005

Щом чу дискретния звън, оповестяващ пристигането на асансьора във фоайето на „Гелерт“, Шандор Тор, директор по сигурността в „Будапестер Нъое Тагес Цайтунг“, вдигна поглед от вестника — пръстите му бяха целите в мастило, тъй като броят бе току-що излязъл от печатницата — за да разбере кой ще слезе.

Никак не се учуди, когато видя Ерик Кочиан, изпълнителен директор и главен редактор на изданието. Първата спирка на първия камион, натоварен с новия брой на „Тагес Цайтунг“, бе „Гелерт“.

„Сигурно старият пак е дебнел на прозореца, помисли си Тор, и е чакал пристигането на камиона“.

Тор бе едър, набит, петдесет и две годишен мъж, с гъста черна къдрава коса и пищни мустаци. Тъмносиният костюм умело прикриваше швейцарски „Сигармс Р228“ 9 мм, полуавтоматичен пистолет, който носеше в кобур ниско под талията.

На пръв поглед приличаше на преуспял бизнесмен, който ползва услугите на изключителен шивач, ала до Ерик Кочиан бледнееше. Току-що слезлият с асансьора издател бе облечен в кремав ленен костюм, бяла риза и бяла вратовръзка, прикрепена за яката с дискретна златна игла; меки бели кожени обувки и бяла сламена шапка — широката периферия килната небрежно наляво — стиснал под мишница бастун с месингова дръжка във формата на едрогърда жена.

До Кочиан пристъпваше едро куче. Животното приличаше на боксер, ала бе поне един път и половина — дори два пъти — по-едро от голям боксер, а сиво-черната му козина бе гъста и къдрава.

Кочиан се приближи до маса във фоайето, където бе оставена купчина вестници „Тагес Цайтунг“, взе внимателно най-горния брой — за да не изцапа грижливо направения маникюр — и огледа първата страница.

След това сгъна вестника и го подаде на кучето.

— Подръж го малко, Макс — помоли той. — Езикът ти и без това е вече черен.

Обърна се, подпря се с две ръце на бастуна и внимателно огледа фоайето на хотела.

Забеляза онзи, заради когото се оглеждаше — Шандор Тор — седнал на кресло в тъмен ъгъл на фоайето. Кочиан протегна бастуна към Тор, също като кавалерийски офицер, повел хората си в атака, и се отправи към него с енергична крачка. Кучето, стиснало вестника в уста, не се отделяше от издателя.

Старият спря на около два метра от Тор и без да сваля бастуна, заяви:

— Шандор, доколкото си спомням, ясно ти казах, че днес не се нуждая повече от услугите ти, и те пратих да се прибираш.

Някой по-слабохарактерен мъж би се смутил. Шандор Тор не трепна. Като млад бе служил известно време във Френския чуждестранен легион и след преживяното там никой не бе в състояние да го изплаши или смути.

Наведе се, както бе още в креслото, протегна ръка към главата на кучето, почеса го зад ушите и попита:

— Как си, Макс?

След това погледна Кочиан.

— Случвало се е да казвате едно, после друго, господин Кочиан.

— Днес не влиза в тези редки случаи — сгълча го Кочиан. Замълча, за да е сигурен, че шефът по сигурността е вникнал в думите му и добави: — След като така и така си тук, защо не ни закараш — на път към вас — до моста „Франц Йосиф“?

След тези думи, Кочиан се врътна на пети и закрачи бързо към входа. Макс затича, за да го настигне.

Тор се надигна от креслото и забърза след тях.

„Господи, а е на осемдесет и две!“

Още на първата крачка, Тор извади мобилен телефон от джоба на ризата си, натисна копчето за автоматично набиране и вдигна телефона към ухото си.

— Идва към колата — съобщи направо той. — Иска да го закараме до „Моста на свободата“. Вземи го от другата страна.

„Мостът на свободата“ над река Дунав бе възстановен по оригиналния мост от 1899 година, разрушен — както и всички останали мостове по Дунав — по време на ожесточените битки през Втората световна война. Кръстен бил на австро-унгарския император Франц Йосиф. Той бил първият възстановен мост, възможно най-точно копие на оригиналния, а след като бил завършен през 1946 година, го нарекли „Моста на свободата“.

Ерик Кочиан категорично отказваше да приеме новото име.

— След като името е допадало по някаква причина на комунистите, значи нещо не е наред — повтаряше той. — Франц Йосиф може и да е бил съвършен мръсник, но в сравнение с комунистите е истински светец.

Сребрист „Мерцедес S500“ чакаше пред самия вход на „Гелерт“.

В първия момент Шандор Тор се уплаши, че старецът е станал нетърпелив и е решил да тръгне пеша. След това чу как някой настойчиво натисна клаксона.

Тор заобиколи бързо автомобила отпред и се качи зад волана. Кочиан се бе настанил на седалката до шофьора. Макс се бе опънал отзад, все още стиснал вестника в уста.