«По заповед на президента»

За тези които вече не са сред нас:

УИЛЯМ Е. КОЛБИ

Старши лейтенант от армията, който става първият директор на ЦРУ.

ААРОН БАНК

Старши лейтенант, който става командир на полк и родоначалник на Специалните части.

УИЛЯМ Р. КОРСЪН

Легендарен офицер от морското разузнаване, най-мразен от страна на КГБ и то не само защото е дал категоричната си оценка за тях.

За живите:

БИЛИ УО

Легендарен старши сержант от ВВС и Специалните сили, който се пенсионира и тогава залавя небезизвестния Карлос Чакала.

РЕНЕ ДЖ. ДЕФОРНО

Старши лейтенант, който става легендарен офицер от американското контраразузнаване.

ДЖОН РАЙЦЕЛ

Офицер от армията и легенда в Специалните сили, който е можел да сложи край на тероризма на заловения кораб „Акиле Лауро“, но не е получил разрешение да го направи.

РАЛФ ПИТЪРС

Офицер от армейското разузнаване, написал най-добрият анализ срещу тероризма, който някога съм виждал.

И за новото поколение:

МАРК Л.

Старши офицер от разузнаването, който, въпреки младостта си, с всеки изминал ден все повече ми напомня за Бил Колби.

ФРАНК Л.

Легендарен офицер от разузнаването на отбраната, който се пенсионира и сега върви по пътя на Били Уо.

НАШАТА НАЦИЯ ИМА ДЪЛГ КЪМ ТЕЗИ ПАТРИОТИ — ДЪЛГ, КОЙТО НИКОГА НЕ БИ МОГЛА ДА ИЗПЪЛНИ.

I.

ПРОЛЕТТА НА 2005

(ЕДНО)

Международно летище „Куатро де Феверейро“

Луанда, Ангола

14:45, 23 май 2005

Още докато изкачваше несигурните стъпала, които се спускаха и прибираха, докато навеждаше глава, за да мине през вратата на самолета „Боинг 727“, капитан Алекс Макълхъни, четирийсет и две годишен, червендалест, с буйна коса, която вече започваше да посивява, с тяло, което започваше леко да наедрява, имаше неясното предчувствие, че нещо не е наред — че нещо лошо ще се случи, — но не беше подготвен за мъжа с тъмна кожа, когото завари вътре, изправен до далечната стена. Мъжът държеше „Узи“, което беше насочена право в корема на Макълхъни.

О, по дяволите!

Макълхъни спря и вдигна и двете си ръце, с дланите към мъжа, на нивото на раменете си.

— Отстрани се от вратата, капитане! — нареди мъжът и направи движение с „Узито“, което подсказа на Макълхъни, че той иска от него да влезе в пилотската кабина.

„Акцентът му не е американски. Нито британски. Кожата му е тъмна, но не е черна. Може би е португалец? О, хайде, португалците не отвличат самолети. Този трябва да е арабин.“

Мъжът с „Узито“ беше облечен почти като Макълхъни — тъмни панталони, черни обувки, бяла риза с отворена яка, пагони. Джобовете на гърдите му бяха с капаци, пагоните показваха чин капитан. На единия му джоб дори имаше значка на член от екипажа на „Трензиънт Еър“, който беше минал през митницата и щеше да остане на летището двайсет и четири часа или дори повече.

Макълхъни тръгна към пилотската кабина.

— Назад! — нареди мъжът. — И остани на мястото си.

Макълхъни се подчини.

— Не искаме никой да те види с вдигнати ръце, нали? — запита мъжът с тон, който беше почти приятелски.

Макълхъни кимна, но нищо не каза.

„Предполагам, че трябваше да се случи нещо такова. Трябва да запазя самообладание, да правя точно онова, което ми казват, и в никакъв случай да не правя нещо глупаво.“

— Самолетът е реквизиран — каза мъжът. — От Легиона на Джихад.

„Какъв, по дяволите, е този Легион на Джихад? А има ли значение? Сигурно са араби, които говорят английски и са достатъчно умни да се облекат в униформите на пилоти. Ще отвлекат самолета. И мен.“

Макълхъни кимна, не каза нищо един кратък миг, после се възползва от шанса си.

— Разбирам, но ако вие сте…

Някой зад него го сграбчи за косата и дръпна силно главата му назад. Той понечи да се противопостави — чист рефлекс, — но после с крайчеца на окото си видя нещо като нож за чистене и рязане на риба, почувства го опрян до адамовата си ябълка и се застави да стои неподвижно.

Исусе Христе!

— Ще говориш само когато ти разрешим и ще искаш разрешение с вдигане на ръка, както правят децата в училище. Разбра ли?

Макълхъни се опита да кимне, но заради ножа, опрян в гърлото му, и заради ъгъла, под който главата му беше наклонена назад, това едва ли беше видимо за мъжа срещу него. Замисли се за миг, после вдигна дясната си ръка малко по-нависоко.

— Можеш да говориш — каза мъжът с „Узито“.

— След като сте пилот, защо имате нужда от мен? — запита той.

— Първият отговор трябва да е очевиден — за да не можеш незабавно да докладваш за реквизирането на самолета. Освен това предпочитаме, когато властите започнат да търсят самолета, да търсят теб, а не нас. Това отговаря ли на въпроса ти?

Макълхъни кимна доколкото можа и каза:

— Да, сър.

„Какво, по дяволите, ще правят с този самолет? Дали няма да отидат до американското посолство в тази страна? С мен? В Ангола? В това няма никакъв смисъл. Американското посолство тук е малко, повечето американци никога не са чували за Ангола и едва ли знаят къде се намира. Какво друго е в обсега на самолета? Южна Африка, разбира се. До Йоханесбург има около хиляда и петстотин мили, малко повече са до Кейптаун. Къде се намира нашето посолство в Южна Африка?“

— Както предполагаш, аз съм пилот и съм квалифициран да управлявам този модел „Боинг“ — каза мъжът. — Както и офицерът зад теб. Следователно ти си удобен за тази операция, но не си задължителен. При най-малкото подозрение, че не правиш каквото ти се казва или че се опитваш да пречиш на операцията, ще бъдеш елиминиран. Разбираш ли?

Макълхъни отново кимна, доколкото можеше, и каза:

— Да, сър.

Мъжът каза нещо на чужд език, което Макълхъни не разбра. Ръката, която стискаше косата му, отпусна хватката и той вече можеше да държи главата си в нормално положение.

— Можеш да отпуснеш ръцете си — каза мъжът и после добави със същия странен тон, все едно че водеше дружески светски разговор: — Ти, изглежда, не се нуждаеш от много време, за да провериш самолета преди полет. За какво е всичкото това бавене?

Макълхъни, въпреки горещината, почувства студени тръпки и осъзна, че се поти обилно.

„Какво друго се очаква с «Узи», насочено в корема ти, и нож, опрян в гърлото ти?“

Устата му беше пресъхнала, трябваше да събере слюнка в нея и да навлажни устни, преди да отговори:

— Трябваше да проведа тестовете, задължителни преди полет — каза Макълхъни. — Самолетът не е летял повече от година. Трябваше да проведа онова, което наричам „Последна проверка на Макълхъни…“

— Това не е ли работа на механиците?

— Аз съм механик.