«Хензел и Гретел»

Живял някога беден дървар с жена си и с двете си деца; момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Парите едва стигали за прехраната на семейството и ето, че дошло време, когато той не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Тежки мисли не му давали покой и през нощта. Докато една вечер, както лежал буден в леглото, казал на жена си:

— Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо?

Понеже бедността ги притискала, а и жената не виждала никакво спасение, отвърнала коравосърдечно:

— Знаеш ли какво, мъжо? Рано-рано утре ще заведем децата в гората. Ще им запалим огън и ще дадем на всяко по едно парче хляб, после ще отидем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да намерят пътя, за да се върнат вкъщи, и така ще се отървем от тях.

— Не, жено — рекъл мъжът, — не мога да сторя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си сами в гората? Та дивите зверове скоро ще ги намерят и ще ги разкъсат!

— Колко си глупав! — рекла тя. — Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не. ти остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите.

И не го оставила на мира, докато не се съгласил.

— Но все пак жал ми е за клетите деца — рекъл мъжът.

Двете деца също не могли да заспят от глад и чули какво говори майка им. Гретел заплакала с горчиви сълзи и казала на Хензел:

— Свършено е вече с нас.

— Мълчи, Гретел — отвърнал Хензел, — не се тревожи, аз ще измисля нещо.

И щом родителите им заспали, Хензел станал, облякъл палтенцето си, отворил вратата и се измъкнал навън. Месечината греела много ярко и белите камъчета, насипани пред къщата, лъщели като монети. Той се навел и напълнил с камъчета джобовете си. После пак се прибрал вътре и рекъл на Гретел:

— Успокой се, мила сестрице, заспи и нямай грижа за нищо!

На сутринта, още преди изгрев слънце, влязла майка им и ги събудила:

— Ставайте, ленивци! Ще вървим в гората за дърва.

После дала на всяко по парче хляб и казала:

— Това ви е за обяд, ако го изядете по-рано, друго няма да видите.

Гретел сложила хляба под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички заедно тръгнали към гората.

Като повървели малко, Хензел се спрял и погледнал назад към къщата; той направил това няколко пъти и накрая баща му рекъл:

— Хензел, какво се спираш и гледаш назад? Внимавай, гледай в краката си.

— Ох, татко — отвърнал Хензел, — гледам бялото котенце; качило се е на покрива да ми каже сбогом.

Жената рекла:

— Глупако, това там не е твоето котенце, а утринното слънце, което е огряло вече комина.

Ала Хензел не гледал котенцето, ами всеки път изваждал от джоба си по едно от лъскавите камъчета и го пускал на пътя.

Като стигнал гората, бащата рекъл:

— Хайде, деца, съберете дръвца да ви запаля огън, за да не ви е студено.

Хензел и Гретел събрали клони и ги натрупали на голяма купчина. Запалили клонките, лумнали високи плъмаци. Тогава майка им рекла:

— Деца, легнете сега край огъня и си починете; ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.

Хензел и Гретел седнали край огъня и като станало пладне, всяко изяло своето парче хляб. И понеже чували ударите на брадвата, мислели, че баща им е наблизо. Но това не било брадва, а отсечен клон, който бащата вързал на едно изсъхнало дърво, за да го люлее и блъска вятърът.

Седели така дълго време, очите им натежали от умора и двамата заспали дълбоко; а когато най-сетне се събудили, било тъмна нощ.

Гретел се разплакала и рекла:

— Как ще излезем сега от гората?

Но Хензел я успокоил:

— Почакай малко! Месечината скоро ще изгрее и тогава лесно ще намерим пътя.

И щом пълната месечина изгряла, Хензел уловил сестричето си за ръка и тръгнал по дирята от камъчетата, които лъщели като току-що насечени монети и им показвали пътя. Вървели децата цяла нощ и призори стигнали до бащината къща. Почукали на вратата, майка им отворила и като видяла, че това са Хензел и Гретел, рекла:

— Лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората? Помислихме, че не искате да се приберете.

Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, че ги оставил сам-самички в гората.

Не минало дълго време, нищетата пак ги притиснала и децата чули една нощ майка си да казва на бащата:

— Пак изядохме всичко, имаме още половин хляб и после няма да имаме какво да ядем. Трябва да махнем децата; ще ги заведем по-навътре в гората, за да не могат вече да намерят пътя. Няма друго спасение за нас.

Но на бащата много му дожаляло и той рекъл:

— По-добре ще бъде да разделим и последния залък с децата си.

Но жена му не слушала какво говори, карала му се и все едно и също му говорела. А който се хване на хорото, трябва да играе докрай — тъй като отстъпил веднъж, бащата трябвало да отстъпи и този път.

Ала децата били още будни и чули разговора. И щом родителите им заспали, Хензел пак станал; искал да излезе навън и да събере камъчета като миналия път, но врата била заключена и Хензел не можал да излезе. Но успокоил сестричето си, като рекъл:

— Не плачи, Гретел, и спи спокойно: аз ще измисля нещо.

Рано сутринта майка им влязла при тях и ги накарала да станат. Дала им пак по парче хляб, но то сега било по-малко, отколкото миналия път. Като тръгнали към гората, Хензел го наронил в джоба си, после взел да се спира често и да пуска по една троха на земята.

— Хензел, какво все се спираш и гледаш назад? — попитал баща му. — Върви си по пътя!

— Гледам гълъбчето си, кацнало е на покрива да ми каже сбогом — отвърнал Хензел.

— Глупако — рекла майката, — това там не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което е огряло вече комина.

Но Хензел лека-полека пуснал всички трохи по пътя.

Майката завела децата още по-навътре в гората, където никога не били ходили. Пак запалили голям огън и тя им рекла:

— Деца, седнете тук и ако сте уморени, можете да поспите малко. Ние ще отидем да насечем дърва и щом свършим довечера, ще дойдем да ви вземем.

Като станало пладне, Гретел поделила хляба си с Хензел, който изронил своя по пътя. После заспали и вечерта минала, но никой не дошъл при клетите деца. Те се събудили посред нощ в тъмнината, но Хензел успокоил сестричето си:

— Гретел, почакай да изгрее месечината. Тогава ще видим трохите, които пръснах; те ще ни покажат пътя към къщи.

Изгряла месечината и те тръгнали да търсят трохите, но не намерили нито една защото птичките ги били изкълвали. Хензел казал на Гретел:

— Все някак ще намерим пътя.

Но не го намерили.

Вървели цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората; пък и много огладнели, защото изяли само няколко ягоди, които намерили в тревата. И тъй като били толкова уморени, че нозете им не ги държали вече, легнали под едно дърво и заспали.

Дошло третото утро, откакто били напуснали бащината къща. Тръгнали пак, но навлизали все по-навътре в гората, а от глад и жажда силите им все повече ги напускали.

Като станало пладне, видели на един клон хубава снежнобяла птичка, която пеела тъй сладко, че те се спрели да послушат. Птичката свършила песента си, разперила крилца и литнала пред децата. Те тръгнали след нея и стигнали до една къщичка, а птичката кацнала на покрива. Като се приближили съвсем, децата видели, че къщичката била направена от хляб и била покрита с козунак, а прозорците били от чиста захар. Хензел рекъл:

— Сега можем да се наядем до насита. Аз ще изям едно късче от покрива, а ти, Гретел, хапни от сладкия прозорец.