«Сложи-масичка, златното магаре и скочи-тояга»

Отдавна, много отдавна живял един шивач, който имал трима сина и една коза. И тъй като всички се изхранвали само с нейното мляко, трябвало да я гледат добре и затова всеки ден я водели на ливадата да пасе. Редували се синовете един след друг.

Веднъж големият син я завел на гробищата, където шумата била най-хубава, и я пуснал да пасе и да тича на воля. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Той я попитал:

— Сита ли си, козичке?

Козата изврещяла:

— Нима трябва да се пита?

пасох много и съм сита.

Ме-е, ме-е!

— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, хванал края на въжето й, завел я в кошарата и я вързал.

— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.

— Нима трябва да се пита. Паса много и е сита — отвърнал синът.

Но бащата решил сам да се увери. Отишъл в кошарата, погалил милото добиче и попитал:

— Сита ли си наистина, козичке?

Козата изврещяла:

— Това ли трябваше да чуя! — викнал шивачът, изтичал вкъщи и рекъл на момъка:

— Защо лъжеш, че козата е сита? Оставил си я гладна.

Разгневил се, грабнал дървения аршин от стената, набил сина си и го изгонил.

На други ден дошъл ред на средния син. Избрал той място до градинския плет, където шумата била най-хубава, и козата опасла всичко. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Попитал я:

— Сита ли си, козичке?

Козата изврещяла:

— Нима трябва да се пита?

Пасох много и съм сита.

Ме-е, ме-е!

— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, завел я у дома и я вързал в кошарата.

— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.

— Нима трябва да се пита? Паса много и е сита — отвърнал синът.

Шивачът не му повярвал, отишъл в кошарата и попитал:

— Сита ли си наистина, козичке?

Козата изврещяла:

— Злодей! — викнал шивачът. — Оставил гладно кроткото добиче!

Изтичал вкъщи, набил момъка с аршина и го изгонил.

Дошло ред на малкия син. Решил той добре да свърши работата си, потърсил гъсти храсти с хубава шума и пуснал козата да пасе. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Попитал я:

— Сита ли си, козичке?

Козата изврещяла:

— Нима трябва да се пита?

Пасох много и съм сита.

Ме-е, ме-е!

— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, завел я в кошарата и я вързал.

— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.

— Нима трябва да се пита? Паса много и е сита. — отвърнал синът.

Не повярвал шивачът, отишъл в кошарата и попитал:

— Сита ли си наистина, козичке?

Злобното добиче изврещяло:

— Ей, че лъжливо котило! — викнал шивачът. — Кой от кой по-мързелив! Но няма да ви позволя да се подигравате с мене!

Кипнал от гняв, изтичал вкъщи, напердашил здравата с аршина клетия момък и го изхвърлил през вратата.

Останал старият шивач сам с козата. Отишъл на другата сутрин в кошарата, погалил козата и рекъл:

— Ела, милото ми добиче, аз ще те водя на ливадата.

Хванал края на въженцето й и я завел сред зелени храсти и млади фиданки, каквито козите много обичат.

— Яж сега, колкото ти душа иска — рекъл й той, оставил я да пасе до вечерта и накрая попитал:

— Стига ли ти, козичке?

Козата изврещяла:

— Нима трябва да се пита?

Пасох много и съм сита.

Ме-е, ме-е!

— Да се прибираме тогава — рекъл шивачът, завел я в кошарата и я вързал.

Ала на излизане се обърнал още веднъж и рекъл:

— Сега най-сетне наистина си сита!

Но козата показала и пред него лошотията си и пак изврещяла:

Чул това шивачът, сепнал се и разбрал, че без причина е изпъдил синовете си. И викнал:

— Чакай ти, неблагодарна твар! Малко ти е да те изгоня. Ще те наредя така, че да не смееш вече да се мернеш пред почтени шивачи.

Изтичал вкъщи, взел си бръснача, насапунисал главата на козата и я обръснал така, че кожата й станала гладка като длан. И понеже си помислил, че ще й направи голяма чест, ако я удари с аршина, грабнал камшика и я напердашил. Изплашила се ужасно козата, скъсала въженцето и побягнала.

Останал шивачът сам-самичък вкъщи и се затъжил за синовете си, но никой не знаел къде са отишли.

Големият станал чирак на един дърводелец, учил прилежно и търпеливо занаята, а когато минало уреченото време и той решил да си върви, майсторът му подарил една масичка. Тя била от обикновено дърво и на вид не представлявала нищо особено, но имала едно чудно свойство. Поставиш ли я някъде и речеш ли: „Сложи, масичке“, добрата масичка мигновено се застилала с чиста покривка, а по нея се нареждали чиния, нож и вилица, до тях, колкото място имало, блюдо с варено и печено месо. Искряла и голяма чаша с червено вино — да ти е драго да гледаш.

Момъкът си помислил, че с такава масичка може да изкара доволно цял живот, тръгнал весел по света и нехаел дали някоя страноприемница е добра или лоша и дали ще намери в нея нещо за ядене или не. Понякога изобщо не се отбивал в страноприемница, а спирал сред нивята, в гората или на някоя полянка, където му се харесвало, свалял масичката от гърба си, поставял я пред себе си и виквал: „Сложи, масичке“. И по нея веднага се нареждало всичко, каквото пожелаел.

Накрая му минало през ума да се завърне при баща си, като се надявал, че гневът му се е уталожил и че шивачът сигурно ще го приеме на драго сърце със сложи-масичката. Поел пътя за родния край и вечерта случайно се отбил в една страноприемница, пълна с хора.

Поздравили го те с добре дошъл и го поканили да седне и да похапне с тях, защото ястията вече се били свършили.

— Не — отвърнал момъкът, — няма да късам залъка от устата ви, по-добре аз да ви нагостя.

Разсмели се те, помислили, че се шегува. Но той поставил дървената масичка насред стаята и рекъл:

— Сложи, масичке!