«Добрата фея»

Някога, много отдавна, живял един цар. Той бил известен с несметните си съкровища, ала това не му носело щастие. Бил мрачен и тъжен, защото нямал деца. В желанието си да го разтушат неговите придворни често го водели на лов.

Веднъж царят отишъл в гората на лов за елени. Дълго препускал той заедно със своята свита и накрая всички спрели на една поляна да си починат. В този миг от храстите се показало едно малко момиченце, което пълзяло по земята и едва се крепяло на своите слабички ръце и нозе. „Откъде ли се взе това дете и какво прави тук самичко в гората?“ — помислил си царят и веднага изпратил един войник да огледа храсталака. Не след дълго войникът се появил отново с една млада жена на ръце. Приближил се и я положил на земята пред нозете на царя. Жената била в несвяст, лицето и ръцете й били окървавени, а дрехите — разкъсани. Когато жената дошла на себе си, отворила очи. Царят коленичил до нея и я разпитал какво се е случило. Тя с мъка раздвижила устните си и казала, че е жена на пастир, че са ги нападнали разбойници, убили мъжа й, а нея измъчвали по най-жесток начин. Тогава се разплакала и извикала:

— Къде е моето чернокосо момиченце? Къде е моята сладка дъщеричка Елза?!

Донесли малкото момиченце и го сложили до майката. Ала тя успяла само да го притисне до окървавената си гръд и издъхнала.

Съжалил се царят над бедното сираче и го взел със себе си в двореца.

Минали дни, месеци, години. През това време Елза пораснала, станала красива, умна и образована девойка. Мълвата за нейната хубост и ум се разнесла из цялото царство. Хората я обикнали и я нарекли Добрата фея Елза. Царят също я обичал, но най-много ценял нейните разностранни познания и способности. Ето защо, преди да вземе някое важно решение, първо се съветвал с нея, а после със своите съветници.

Веднъж в царството пристигнал от далечна земя един човек, който бил известен като голям магьосник. Добрата фея Елза го извикала в двореца и го попитала:

— Каква е ползата от твоето магьосничество?

Магьосникът изпъчил гърди и започнал да се хвали:

— Успях да превърна завинаги няколко души в кучета и котки, подпалих няколко града, от които не остана дори пепел, скарах двама неразделни приятели, които сега се ненавиждат.

Елза го погледнала гневно и извикала:

— А има ли нещо добро, което да си сторил на хората?

Магьосникът се стъписал и рекъл:

— Много пъти в живота си съм имал възможност да говоря с царе, но такъв въпрос чувам за първи път от теб, принцесо.

Елза не отговорила, но решила да задържи магьосника в двореца и да научи тайните на неговото умение. Като изминали две години, той казал:

— Принцесо, научих те на всичко, което и аз самият мога да правя. Повече няма на какво да те науча. — После свалил пръстена от ръката си, подал го на Елза и рекъл:

— Всички тайни и всички чародейства, на които съм те учил, са в този пръстен. Ако го завъртиш надясно, ще чуеш глас. А ако го завъртиш наляво, всичко ще стане така, както е било преди. Ала загубиш ли пръстена, в същия миг ще забравиш онова, на което съм те научил.

И като казал това, магьосникът поставил пръстена на ръката на Елза и си отишъл.

Когато навършила осемнадесет години, Елза станала още по-красива и мъдра. Случило се така, че седем царе от различни краища на света научили за нея и всеки от тях решил да я вземе за жена, ако не с добро, то насила. Те изпратили по своите вестоносци послание до царя, в което пишело: „Искам Добрата фея Елза за жена; ако това не стане доброволно, ще превърна царството в прах и пепел“.

Царят прочел седемте послания и не знаел какво да стори. Тогава извикал Елза, за да се посъветва с нея. Когато прочела посланията на седемте царе, тя се засмяла и рекла:

— Не бой се, царю. Предай на вестоносците да съобщят на своите господари, че им изпращаш своите поздрави и че с радост ги очакваш като гости в двореца.

Така и направили. След седмица седемте царе пристигнали в двореца. Като видели колко красива е принцесата, си изгубили ума. А тя се усмихнала и казала:

— Прочетох с радост вашите послания. Всеки от вас иска да се ожени за мен. Но това не е възможно. Затова по-добре се разберете помежду си кой от вас ще стане мой съпруг и ми съобщете. Ако не се споразумеете сами, ще ви поставя едно условие. Който от вас успее да го изпълни, ще се ожени за мен.

После Елза отишла в покоите си, завъртяла пръстена надясно и в този миг се чул глас:

— Чакам твоето нареждане.

Тогава тя заповядала целият дворец да бъде заобиколен от лъвове и до всеки лъв да застане по един въоръжен войник.

— Заповедта е изпълнена — отговорил гласът.

Изведнъж се разнесъл страшен рев. Седемте царе погледнали през прозореца и като видели разярените лъвове и въоръжените до зъби войници, онемели от страх.

— О, царю — извикали те в един глас, — ние сме само твои гости! Помогни ни само да се върнем живи и здрави у дома и ние ще напуснем веднага двореца.

На сутринта нямало и следа от царете, които побягнали през глава заедно със своите придворни.

От този ден нататък в двореца заприиждали царе, принцове и благородници да искат Елза за жена, ала тя не приемала никого от тях. Веднъж царят я повикал при себе си и казал през сълзи:

— О, скъпа дъще, умнице моя, съжали се над мен, стария цар, и ми позволи да видя сватбата ти, преди да си отида завинаги от този свят. Виждаш колко достойни и уважавани люде дойдоха да искат ръката ти — избери си някого от тях и се омъжи.

Замислила се Елза, а после казала:

— Добре, царю. Заповядай да разгласят навсякъде, че всеки, който иска да се ожени за мен, да дойде след три дни на реката, дето тече край двореца.

Точно след три дни на брега на реката пристигнали млади принцове и рицари от далечни земи. Посрещнали ги девойки с венци на главите, които танцували и пеели весели песни. Гостите се огледали наоколо, но никъде не видели Елза. Изведнъж един от тях вдигнал глава и съзрял принцесата на върха на едно огромно столетно дърво. Как била попаднала там, никой не знаел.

— Вижте, вижте! Ето я принцесата, на върха на дървото! — провикнал се той.

Елза махнала с ръка и рекла:

— Който от вас успее да ме свали от дървото, ще бъде мой съпруг.

Момците се спуснали един след друг към дървото, започнали да се катерят, но щом някой стигнел до върха, веднага падал на земята, сякаш го отблъсвала някаква невидима сила.

А ето какво ставало в това време в друго царство.

Царят, който го управлявал, бил известен със своята жестокост — той измъчвал, убивал хората или ги хвърлял завинаги в тъмница. Като чул за красотата и мъдростта на Добрата фея Елза, поискал да се ожени за нея. Събрал голяма войска, тръгнал на поход, но като не можал да вземе принцесата за жена, върнал се обратно и нямал повече смелост да тръгне втори път. Затова заповядал на своя придворен художник да нарисува портрет на Елза, който поставил в една от дворцовите зали.

Жестокият цар имал син на име Франц. Той бил на седемнадесет години. Веднъж Франц се разхождал из двореца със своя приятел Вилем. Когато влезли в залата, където бил портретът на Елза, Франц го видял и така бил замаян от красотата на принцесата, че паднал в несвяст на земята. Когато дошъл на себе си, царят го попитал:

— Скъпи сине, какво се случи с теб? Веднага ми разкажи!

— О, татко — промълвил Франц, — коя е тази принцеса от портрета? Кажи, къде живее тя?

— Този портрет сме наследили от нашите предци — отвърнал царят. — Защо трябва да мислиш за девойката и само да се измъчваш? Ако искаш да се ожениш, аз ще ти намеря най-красивата жена на света.

Франц не отговорил нищо, но от този ден започнал да става все по-тъжен и нещастен. Ала веднъж той научил от придворните, че портретът в бащиния му дворец е на Добрата фея Елза, че тя е магьосница и че ще се омъжи за онзи, който разкрие тайната на нейните чародейства.