«Вайсманист»

Не само заради това, че представителят на смъртта — патологоанатомът, е все още жив човек с живи чувства, със своите неприятности, положителни качества и недостатъци, със своя си опит. Тук става дума за нещо повече, понеже сухият официален протокол на „секцията“ е недостатъчен както за живота, така и за смъртта.

Ако болният умираше с диагноза рак, а след аутопсията вместо злокачествен тумор се откриваше само огромно хронично физическо изтощение, Умански негодуваше и не прощаваше на лекарите, които не бяха съумели да спасят арестанта от глада. Но ако си личеше, че лекарят разбира каква е причината и нямайки право да назове истинската диагноза „алиментарна дистрофия“ — глад, трескаво търсеше синоними — глад под формата на авитаминози, полиавитаминози, скорбут III, пелагра и неизброими други имена, — Умански помагаше на лекаря с категоричното си мнение. Дори нещо повече. Ако лекарят искаше да се ограничи с приличната диагноза за грипна пневмония или сърдечна недостатъчност, потологоанатомът му обръщаше внимание върху специфичните лагерни условия за всяко едно заболяване.

Лекарската съвест на Умански също беше обвързана, окована. Първата диагноза „алиментарна дистрофия“ бе поставена след войната, след ленинградската блокада, когато и гладът в лагерите бе назован с истинското му име.

Патологоанатомът трябва да е съдия, а Умански беше съучастник… Точно затова бе съдия, защото можеше да е съучастник. Колкото и да беше обвързан с инструкцията, с традицията, със заповедта и разясненията, Умански гледаше по-надълбоко, по-надалеч, беше по-принципен. Виждаше задълженията си не в това да засича дребните лекарски грешки, а да констатира — и да посочва на другите! — онова значително нещо, което се криеше зад тези дреболии, онзи „фон“ на изтощение от глад, който променяше картината на болестта, изучавана от лекаря по учебник. Още не беше написан учебник за арестантските болести. И никога не бе написан.