«Ръкавицата»

На Ирина Павловна Сиротинска

Някъде в леда се пазят моите рицарски ръкавици, които цели трийсет и шест години обвиваха пръстите ми по-плътно дори и от най-фина кожа, дори и от най-тънък велур за Елза Кох¹.

Тези ръкавици живеят в музейния лед, те са свидетелство, документ, експонат на фантастичния реализъм на тогавашната ми действителност, и си чакат реда като едни тритони² или целаканти, които един ден ще се превърнат от целаканти в латимерии³.

Имам доверие на протоколните записки, тъй като аз самият съм фактограф по професия, фактотърсач съм, но какво да правим, като няма такива записки. Няма лични досиета, няма архиви, няма истории на болестта…

Документите от нашето минало са унищожени, караулните вишки са отсечени, бараките са изравнени със земята, ръждясалата бодлива тел е намотана на руло и откарана на някакво друго място. По развалините на Серпентинкат⁴ сега е плъзнала върбовката иван-чай — огнения плевел, цветето на забравата, враг на архивите и човешката памет.

Имало ли ни е?

Отговарям с цялата изразителност на протокола, с цялата отговорност и отчетливост на документа: имало ни е.