«Аполон сред апашите»

Апашите не обичат поезията. В този прекалено реален свят няма място за стихове. На какви съкровени потребности и естетически изисквания на апашката душа трябва да отговаря тази поезия? Какви нужди на апашката душа да задоволява? Тези неща ги е познавал Есенин, той ги е налучкал. Но дори на най-грамотните апаши стиховете им са чужди — четенето на римуваните редове им се струва недостойно забавление, глупост, която е обидна със своята неразбираемост. Пушкин и Лермонтов са излишно сложни поети за всеки, който за първи път се среща с поезията. Пушкин и Лермонтов изискват определена подготовка, определено естетическо ниво. Човек не може да бъде приобщен към поезията със стиховете на Пушкин, не може и с Лермонтов, Тютчев, Баратински. Но в руската класическа поезия има двама автори, чиито стихове имат естетическо въздействие върху неподготвения слушател и възпитаването на любов към поезията, на нейното разбиране трябва да се започва именно с тези автори. Това, разбира се, са Некрасов и особено Алексей Толстой. „Василий Шибанов“ и „Железницата“ са най-сигурните стихотворения в този смисъл. Проверявал съм го многократно. Но нито „Железницата“, нито „Василий Шибанов“ не правеха никакво впечатление на апашите. Личеше, че те следяха само фабулата, че биха предпочели преразказ в проза или поне „Княз Серебряний“ на А. К. Толстой. По същия начин белетристичното описание на пейзажа от който и да е роман не говореше нищо на душата на слушателя-апаш и ясно се виждаше нетърпението, с което се чакаше описанието на действието, движението, в краен случай някой диалог.

Естествено, апашът, колкото и малко да е човешкото у него, не е лишен от естетически потребности. Задоволява ги със затворническите песни — те са извънредно много. Има епични — като вече отмиращата „Хоп-троп“, или стансите в чест на прочутия Горбачевски и тям подобни звезди на престъпния свят, или песента „Остров Соловки“. Има и лирични песни, в които се изливат чувствата на апаша, те са с характерна окраска и веднага се отличават от обикновените песни — и по интонациите, и по тематиката, и по мирогледа си.

Лиричната затворническа песен обикновено е много сантиментална, жална, затрогваща. Въпреки многото правоговорни грешки, тя винаги има задушевен характер. За това спомага и мелодията, често пъти доста своеобразна. При цялата й примитивност изпълнението усилва извънредно много впечатлението — та нали изпълнителят не е артист, а човек от истинския живот. Авторът на лиричния монолог няма нужда да се преоблича в театрален костюм.

Нашите композитори още не са стигнали до музикалния фонд на криминалните — без да се броят опитите на Леонид Утьосов („От одеския пандиз“).

Много разпространена е забележителната със своята мелодия песен „Съдба“. Жалният напев е в състояние да разплаче някой по-впечатлителен слушател. Тя никога не ще може да разплаче някой апаш, но и той ще я слуша проникновено и тържествено.

Ето началото й:

Името на „придворния“ поет, съчинил текста на песента, е неизвестно. По-нататък в песента много образно се разказва за бащиното „наследство“ на апаша, за сълзите на майката, за прихванатата в затвора охтика и се дава израз на твърдото намерение да се върви по избрания житейски път до смъртта.

Нуждата на апаша от театър, от скулптура, от живопис е равна на нула. Той никога не изпитва интерес към тези музи, към тези видове изкуство — той е прекалено реален; „естетичните“ му емоции са прекалено кървави, прекалено жизнени. Тук вече работата не е в натурализма — границите на изкуството и на живота не могат да бъдат определени; прекалено реалистичните „спектакли“, които апашите поставят в живота, плашат и изкуството, и самия живот.

В една от колимските златни мини апашите откраднали от амбулаторията една двадесетграмова спринцовка. За какво им е трябвала? Може би да си инжектират морфин? Може би лагерният фелдшер е откраднал от началството си няколко ампули с морфин и коленопреклонно е поднесъл наркотика на апашите?

Или защото медицинските инструменти представляваха огромна ценност в лагера и шантажирайки лекаря, можеше да се поиска откуп във вид на „почивка“ за апашките водачи?

Нито едното, нито другото. Апашите научили, че ако във вената на човек се вкара въздух, мехурчетата ще запушат кръвоносните съдове на мозъка, ще образуват „ембол“. И човекът ще умре. Било решено веднага да се провери достоверността на интересната информация, получена от неизвестен медик. Въображението на апашите вече рисувало картини на тайнствени убийства, които не би могъл да разгадае никой комисар от криминалната милиция, никой Видок, Льокок или Ванка Каин.

През нощта апашите хванали в изолатора някакъв гладен балък, вързали го и в светлината на димящата факла му направили „инжекция“. Малко след това човекът умрял — словохотливият фелдшер се оказал прав.

Апашът не разбира нищо от балет, но танцовото изкуство, игрите, танцуването на нещо като степ открай време влиза в „честното огледало на младостта“¹.

Майсторите на танца никога не са се свършвали в престъпния свят. Много са и онези, които обичат да гледат и които организират такива надигравания.

Тези танци, този „степ“ съвсем не са толкова примитивни, колкото може да се стори на пръв поглед.

Сред апашите „балетмайстори“ имаше необикновено надарени танцьори, способни да изиграят някоя реч на Ахун Бабаев или уводната статия от вчерашния вестник.

е разпространен старинен лиричен романс на престъпния свят с „класически“ запев:

където героят се вайка, че му предстои раздяла с любимата, и я моли:

Вместо „ортакът мой“ много повече би прилегнало просто „той“. Но апашът, който изпълнява романса, умишлено нарушава размера, обърква ритъма, само и само да запази определения, единствено нужен смисъл на фразата. „Той“ — това е много обикновено, това е от света на балъците. А „ортакът мой“ — виж, това е в съответствие с нормите на апашкия морал. Вероятно авторът на тази песен не е бил апаш (за разлика от песента „Съдба“, където няма място за съмнение, че авторът й е бил криминален-рецидивист).

Романсът продължава с философски нотки:

И после:

Епичните апашки песни са извънредно много.

„Остров Соловки“ е най-старата песен от типа „Хоп-троп“ — своеобразен химн на престъпния свят, известен не само в апашките среди.

Класическо произведение от този род представлява песента „Помня тъмната есенна нощ“. Тя има много варианти, по-късни преправяния. Всички допълнителни вмъквания и замени са по-лоши, по-груби от първия вариант, рисуващ класическия образ на идеалния апаш-касоразбивач, неговата работа, настоящето и бъдещето му.