«Потомъкът на декабриста»

За първия хусар, прочутия декабрист, са написани много книги. В унищожената глава на „Евгений Онегин“ Пушкин пише: „Приятел на Марс, Вакх и Венера…“.

Рицар, умник, човек с необятни познания, чиито думи не са се разминавали с делата. И какви големи дела са били това!

За втория хусар, хусарят-потомък, ще ви разкажа всичко, каквото зная.

В Кадикчан, където ние — гладни и останали без сили — се въртяхме с кървави мазоли по гърдите, мазоли от египетския рудан, и изтегляхме по нанагорнището вагонетките с рудата, се прокарваше същата онази галерия, която сега е прочута в цяла Колима. Египетски труд — видях го, изпитах го на собствения си гръб.

Наближаваше зимата на 1940/41 година — безснежна, зла, колимска. Студът свиваше мускулите, стягаше слепоочията сякаш с обръч. В парцаливите брезентови палатки, където живеехме през лятото, сложиха ламаринени печки. Но те топлеха „чистия въздух“.

Изобретателното началство подготвяше хората за зимата. Вътре в палатките бяха построени втори, по-малки скелета — с около десетсантиметров луфт. Това скеле (освен тавана) беше обшито с покривна мушама и рубероид и се получаваше нещо като двойна палатка — малко по-топла от брезентовата.

Още първите нощувки в такива палатки показаха, че това е равносилно на смърт, и то скорошна. Трябваше да се измъкваме оттук. Но как? Кой щеше да ни помогне? На единадесет километра имаше голям лагер — Аркагала, където работеха миньори. Нашата „командировка“ беше участък на този лагер. Натам, натам — към Аркагала!

Но как?

Арестантските традиции изискват в такива случаи човек да потърси първо съдействието на лекаря. В Кадикчан имаше фелдшерски пункт, в него работеше като „касапин“ някакъв недоизучил се лекар, бивш студент от Московския медицински институт — така се говореше в нашата палатка.

Беше необходимо голямо усилие на волята, за да намериш у себе си сили да станеш и да отидеш в амбулаторията на преглед. Разбира се, няма нужда да се обличаш и обуваш — всичко си беше на гърба ти от баня до баня, — а и нямаш сили. Жал ти е да губиш почивката си за това „посещение“, което можеше да завърши с издевателства, с побои (и това се случваше). И най-важното — безнадеждността, съмнителният успех. Но в диренето на своя късмет човек не бива да пренебрегва дори и най-малкия шанс — това ми подсказваше тялото, измъчените мускули, а не опитът, не разумът.

Волята се подчиняваше само на инстинкта — както при дивите животни.

От другата страна на пътя, срещу палатката ни, имаше дървена къщурка — подслон за геологопроучвателни групи, за групи по издирването, дори за „тайни постове“ на оперативните работници, на безбройните патрули из тайгата.

Геолозите отдавна си бяха заминали и къщурката я бяха направили амбулатория — „кабинка“, в която имаше дървен миндер, шкаф с лекарства и висеше перде от старо одеяло. Зад одеялото се намираше леглото, нарът, на който спеше „докторът“.

Опашката за преглед се редеше направо навън, на студа.

Набутах се в къщата. Тежката врата ме вкара вътре. Сини очи, високо, започнало да оплешивява чело, прическа — косата беше начин за самоутвърждаване. В лагера косата е признак за положение. Нали всички ги стрижат нула номер. А на онези, които имат коса — всички им завиждат. Косата бе своеобразен протест срещу лагерния режим.

— Московчанин ли си? — попита ме докторът.

— Да.

— Да се запознаем.

Казах фамилното си име и стиснах протегнатата ръка. Тя беше студена, леко влажна.

— Лунин.

— Прочута фамилия — рекох, като се усмихнах.

— Негов правнук съм. В рода ни кръщават първородния син или Михаил, или Сергей. Онзи, Пушкиновият, беше Михаил Сергеевич.

— Това го знаем. — От този пръв разговор лъхаше нещо не съвсем лагерно. Забравих за молбата си, не посмях да внеса в общуването ни неподходяща нотка. Бях гладен. Мечтаех за хляб и топлина. Но докторът още не беше помислил за това.

— Запали!

Започнах да свивам цигара с измръзналите си розови пръсти.

— Вземи си повечко, не се притеснявай. У дома имам за прадядо си цяла библиотека. Нали съм студент от медицинския факултет. Не можах да завърша. Арестуваха ме. Всички от нашия род са били военни, а пък аз — лекар. И не съжалявам.

— Значи Марс да върви по дяволите. На Ескулап приятел, Вакх, Венера.

— Що се отнася до Венера, тук по тази част сме зле. Затова пък за Ескулап имам пълна свобода. Само дето съм без диплома. Ако имах — щях да ги науча аз.

— Ами как е с Вакх?

— Сам разбираш, спирт има. Но на мен и една чашка ми стига. Бързо се опивам. Обслужвам и селището, знаеш какво значи това. Е, пак заповядай.

Открехнах вратата с рамо и се изнизах от амбулаторията.

— Да ти кажа, московчаните са особени хора — повече от всички останали, били те киевчани или ленинградчани, обичат да си спомнят за своя град, улиците, пързалките му, къщите, Москва-река…

— Аз не съм кореняк-московчанин.

— Тъкмо такива си припомнят още повече, запомнят още по-добре.

Идвах няколко вечери подред, в края на приемното време — изпушвах една цигара от махорка, без да смея да си поискам хляб.

Както всеки, комуто лагерът не бе създавал проблеми — беше имал късмет, също и работа, — Сергей Михайлович не се замисляше много-много за другите и не бе в състояние да разбере както трябва гладните: участъкът му, Аркагала, по онова време още не гладуваше. Миньорските неволи го бяха подминали.

— Искаш ли да ти направя операция — да ти махна кистата от пръста?

— Бива.

— Само че да знаеш — няма да те освобождавам от работа. Разбираш ли, някак си ми е неудобно.

— Че как ще работя с опериран пръст?

— Е, криво-ляво ще можеш.

Съгласих се и Лунин доста професионално изряза „за спомен“ кистата ми. Когато много години по-късно се срещнах с жена си, в първия миг тя, извънредно учудена, стиснала пръстите ми, търсеше тъкмо тази „лунинска“ киста.

Видях, че Сергей Михайлович просто е много млад, че има нужда от по-грамотен събеседник, че всичките му възгледи за лагера, за „съдбата“ не се различават от възгледите на който и да е волнонаемен началник, че дори е склонен да се възхищава от криминалните, че същността на бурята от тридесет и осма година не го бе закачила.

А на мен ми беше скъп всеки час почивка, всеки ден почивка — мускулите, уморени за цял живот в златните мини, ме боляха, търсеха покой. Беше ми скъпо всяко парче хляб, всяка паница чорбичка — стомахът ми искаше храна и очите ми, въпреки волята, търсеха по рафтовете хляб. Но се насилвах да си припомням Китай-город, Никитските порти, където се бе застрелял писателят Андрей Собол, където Щерн бе стрелял по колата на немския посланик — историята на московските улици, която никой никога няма да напише.

— Да, Москва, Москва. Ами я ми кажи с колко жени си спал?

За един полугладен човек бе немислимо да поддържа подобен разговор, но младият хирург слушаше само себе си и моето мълчание не му правеше впечатление.

— Сергей Михайлович, та съдбите ни са престъпление, най-голямото престъпление на века.

— Е, това не го разбирам — недоволно рече той. — Евреите ги мътят тия.

Свих рамене.

След това Сергей Михайлович се уреди да го прехвърлят на участъка, в Аркагала, и си мислех без капка тъга и съжаление, че още един човек завинаги си отиде от живота ми и всъщност колко просто нещо е раздялата, разлъката. Но всичко стана не точно така.

Началник на участъка Кадикчан, където работех на египетския рудан като роб, беше Павел Иванович Кисельов. Възрастен безпартиен инженер, той всеки ден налагаше затворниците. Появата му на участъка се съпровождаше от побои, удари, викове.

Поради безнаказаността си? Заради задрямалата някъде в дъното на душата му жажда за кръв? От желание да се прояви пред висшестоящето началство? Властта е страшно нещо.

Зелфугаров, момче от моята бригада, участвало в печатането на фалшиви пари, лежеше на снега и плюеше избитите си зъби.