Нежен скулптор на пурите,
обичливо оглаждащ ги кубинецо,
кой беше твоят среднощен,
годен да ти е внук убиец?
Московският сняг опетнен е
като окървавената ти гуявера1.
Нима съвсем е изчезнала
вярата в световното братство от вчера?
И усмивката завинаги се е заличила
от лицето ти, неразбрало какво и защо
с цвят на тъмнотютюнево,
от времето изсушено листо.
Защо от тъмната кожа се страхуват гнусливо
като от замърсена река?
Къде е филмът на Александров „Цирк“
с негърчето, минаващо от ръка на ръка?
По ръцете ти са полепнали трошици тютюн.
Но никога с чужда кръв не си ги цапал.
А вече го няма на земята
„табакеро“ Миранда,
който искаше с дим от своята Куба
да сгрее и да зарадва
всеки човек на тази планета,
който сплиташе с пръстите си неразделните
убити Ромео и Жулиета2.
И една мучача,
отблъснала те някога, табакеро,
сякаш от сън закъснял
ти прошепва: „Yo te querro…“
Комментарии к книге «Нежен скулптор на пурите…», Попова
Всего 0 комментариев