«Чуждо вино»

Двете ченгета, хванали под ръка Уилис Коу, го заведоха до завития с одеало труп. Тъмнокафявата ивица започваше на петдесет ярда от тялото и изчезваше под завивката. Коу чу как един от кибиците рече: „Изхвърлена е тук. Ужас!“

Той не искаше да му показват собствената му дъщеря. Но трябваше да я разпознае и затова едно от ченгетата го стисна здраво, а другото клекна да дръпне одеалото. Позна нефритовата брошка, която й подари за абитуриентския бал. И нищо друго.

— Това е Деби — каза той и се обърна.

„Защо се случи точно с мен? — помисли си той. — Аз не съм оттук, аз не съм един от тях. Това трябваше да се случи с човек.“

* * *

— Направи ли си инжекцията?

Той вдигна глава и я помоли да повтори.

— Питах те — тихо каза Естела — дали си взе инсулина.

Той се усмихна леко, разбираше нейната загриженост и нежеланието й да се намесва в болката му, затова кимна в съгласие.

— Ще се кача горе да си легна. Ще дойдеш ли?

— След малко.

— Пак ще заспиш на креслото и ще паднеш.

— Не се притеснявай, ще дойда скоро.

Тя го изгледа продължително, после се обърна и пое нагоре по стъпалата. Той се заслуша в нормалните звуци — шум в тоалетната, водата в клозетното казанче и мивката, скърцането на вратата на гардероба… После пружините на леглото обявяват, че Естела вече си е легнала. Тогава превключи телевизора на трийсети канал — без програма, и изключи звука, за да не чува съскането на „снежинките“.

Няколко часа седя пред телевизора, залепил ръка за екрана с надеждата, че пронизващите през ръката му електрони ще му позволят да види през плътта чуждите кости.

* * *