«„Не ще узнаеш, скъпи, колко те обичам“»

Лунапарк! На голата поляна отвъд старата фабрика за лед. Цял следобед разтоварваха камионите, въртележката се разпери като гигантски чадър, а виенското колело го монтираха с подемен кран. На два пъти камионите затъваха в калта. Посипаха навсякъде слама. Сковаха сцената и провесиха гирлянди от лампички. Хайде, хайде, грабвай парите! Вечерята свърши, а до края на дългия летен ден има още час. Ето, и Сами Хъненхойзър търчи нататък, а Глория Григ и тайфата й киснат там цял следобед, въобще не са се прибирали. Ох, да побързам! Колко ужасно е да имаш бедни и старомодни родители, дето все им е криво.

Петдесет цента. Толкова успя да си изпроси Бен. По петаче за всяка година от живота си. Какво пък. Малко ли е? Виенското колело е боядисало розово небето над покрива на смахнатата мисис Мофърт и в трескавите очички на Бен ръбът на туй розово се слива със скъпоценното назъбено ръбче на монетата, която се поти в дланта му. Тая къща, оная къща, после покрай фабриката за лед и пристига. Сигурно целият свят е вече там, той ще е последен и бърза ли, бърза. Хей сегичка ще пуснат балона, виенското колело се е завъртяло, само него са го забравили сред опустелите притъмняващи улици.

Хубаво, дойде, ама какво да си купи сега? Няма чак толкова народ. Възрастни с дечица на ръце се мотаят из алеите, посипани със слама, и зяпат наоколо. Тия от сергиите — те не са точно цигани, — всичките се вторачват в него и му махат да приближи. Не му е лесно да се прави, че не забелязва човека с трите овехтели софтболни топки и стария инвалид на въртележката, пък и дебелата лелка с гипсовите мадони, та даже и скелета, провесен зад фонтанче от пуканки. Мъчно му е, че ги подминава. Ще му се да има повече народ; така се чувствува като измамен. Сглобили са всичката тая машинария, само и само да му измъкнат жалките петдесет цента. Отдалеч вижда как един як чичо с усърдно запретнати ръкави врътва голямо проблясващо колело с гумен език, който затупва по пироните, наредени в кръг, все по-бавно и бавно, докато накрая спира между два пирона и числото, написано там, печели. Играят само един моряк и двама гимназисти с униформени спортни куртки от жълт брилянт. Няма печеливши. Дебелата ръка, татуирана под запретнатата риза, старателно прибърсва монетите им от една продълговата дъска, разчертана и номерирана като за игра на дама. Гимназистите, с бакенбарди и тук-там набола брада по румените лица, омърлушено слагат по още едно петаче и този път човекът, дето завърта колелото, надава радостен вик, щом то спира, сякаш по-доволен и от тях. Бръква в дълбокия джоб на престилчицата си и изсипва пред момчетата цяла купчинка монети, без да ги брои. Ухилени до уши, сякаш са чули мръсен виц, те му обръщат гръб и се отдалечават; якетата им проблясват на хладни разбягващи се зигзаги, а човекът се провиква: „Айде на късмета, айде на печалбата!“ Пред сергията му е празно и докато устата му реди тия гръмогласни покани, погледът му приковава очите на Бен и в кафявия затрогващ смут на тия детски очи с вцепеняваща яснота е изписано онова, което е в ума му: дочените панталонки, монетата от половин долар, десетте му годинки, мястото му в пространството и над всички тия подробности — безкрайната му тъга за това, че губи, като се намира само тук, а не навсякъде, във всяко време. Сетне човекът отмества поглед и врътва колелото за собствено удоволствие. На Бен му се струва, че монетата в шепата му е огромна и че нейната заробваща твърдост трябва да се смачка, да се раздроби на блещукащи късчета, които да се изгубят сред лъскавите нещица и посипаната слама. От първата сергия, която му попада, купува розов захарен памук и заедно с пухестата и лепкава размотаваща с