Не беше сводът блед, ни гаснеха полята;
не, слънчевият ден обагряше с позлата
бездънния простор,
струеше сладък лъх над злачната поляна
и той не вярваше, с душа от кръв обляна,
на своя смаян взор.
Сияйна есен бе; горички зажълтели
по голите бърда се мяркаха и трели
под свода озлатен
ехтяха — птиците, от Бога вдъхновени,
навярно славеха със свойте кантилени
отрудения ден.
Реши да види пак дали все тъй под бряста е
колибата — приют на скъпото им щастие,
потока с ромон глух,
любовните гнезда сред гъстата дъбрава,
където вкусваше с целувките забрава
смутеният им дух.
Потърси той дома сред плодната градина,
алеята, зида, в решетката старинна
опря посърнал лик;
вървеше блед, листа под стъпките хрущяха,
зад всеки ствол, уви, подобно сянка плаха
стаен бе мъртъв миг.
Дочу ветреца той в горичката позната,
от който всичко в нас потръпва и в душата
Комментарии к книге «Скръбта на Олимпио», Кадийски
Всего 0 комментариев