«Нежност в ковчег»

Глава 1. Кървящо сърце

Беше като последния пирон на ковчега. Беки и аз се бяхме настанили в тъмната ми стая, погълнати от култовия класически хорър от осемдесетте „Целуващи се ковчези“. Фаталната жена Джени бе тийнейджърка, недохранена блондинка, носеща бяла памучна рокля в размер „–2“, отчаяно бягаше по лъкатушеща каменна пътека към едно изолирано имение. Ярки светкавици гърмяха над нея в изливащия се дъжд.

Предната нощ Джени разкри самоличността на годеника си, когато се натъкна на скритото му подземие и го видя да излиза от ковчег. Зашеметяващият Владимир Ливингстън, известен професор от Англия, се оказа не обикновен смъртен, а безсмъртен, пиещ кръв вампир. След като чу смразяващите писъци на Джени, Професор Ливингстън незабавно покри кучешките си зъби с черно наметало. Очите му останаха неприкрити и втренчени в нея с копнеж.

— „Няма да понесеш да ме видиш в това състояние“, — казах заедно с вампира.

Джени не побягна. Вместо това, тя се приближи към годеника си. Вампирът изръмжа, неохотно се върна в сенките, а сетне изчезна.

Филмът събираше готическа публика и до днес. Зрители се събираха в стари кина, облечени в костюми от филма, крещяха репликите заедно с актьорите, и изиграваха различни роли пред екрана. Въпреки че бях гледала филма дузина пъти вкъщи на DVD и знаех всички реплики, така и не бях благословена да участвам в такова театрално шоу. Беки гледаше филма за пръв път. Седнахме в стаята ми, с очи, залепени за екрана, когато Джени реши да се върне в имението на професора и да се изправи лице в лице с него. Беки заби своите изгризани, лакирани в червено, нокти в ръката ми, а Джени бавно отвори скърцащата дървена врата на подземието, която имаше форма на арка. Наивницата тихо запълзя надолу по масивното извито стълбище, към мазето на Владимир, факли и паяжини висяха от укрепените тухлени стени. Обикновен черен ковчег седеше в центъра на стаята, земя бе пръсната около него. Тя бавно го приближи. Със всичката си воля, Джени повдигна капака.

Цигулки пищяха кулминационно. Тя надникна вътре. Ковчегът бе празен.

Беки въздъхна: