«Издири съпруга ми, Барлоу! (или Убийство по американски)»

Помирисах дискретно и вече бях напълно сигурен. Не можех да сбъркам. Марихуана. Съвсем наскоро в тази стая някой беше пафкал здравата. Тежката, сладникава миризма все още се носеше във въздуха въпреки климатичната инсталация. А жената срещу мен нямаше вид на мадама, която пуши марихуана. Просто не пасваше за тази роля.

Беше дебела. Доста стара и дебела. Естествено косата й беше боядисана. Седеше в мекото кресло и ме гледаше. Взираше се в мен внимателно, а на лицето й беше изписан изразът на човек, който вижда пред себе си не един четирийсетгодишен, пооплешивял мъж, а умрял плъх или нещо подобно, също толкова гнусно. Въртеше моята визитна картичка с дългите си пръсти, завършващи с яркочервени, хищни нокти.

— Значи, вие сте онзи частен детектив, когото ми препоръчаха. Трябва да ви кажа обаче, че Не ми изглежда да ви сече много пипето.

Помислих си, че не един вече се е опарил поради моя безличен вид, но нищо не казах. Само се усмихнах възможно най-любезно.

— Впрочем аз не обичам типовете, на които пипето им сече прекалено добре. Нали разбирате какво имам пред вид…

Не разбирах кой знае колко, но за всеки случай кимнах учтиво.

Мълчахме. Тя не бързаше да ми обясни какво кока от мен, а аз не виждах защо трябва да я подканвам. Имах време колкото си щеш.

Накрая тя се реши:

— Господин Барлоу, искам да ви наема.

Не се помръднах и не престанах да се усмихвам.

— Каква е таксата ви?

— Зависи за какво, госпожо — обясних аз любезно. — С каква и да е работа не се наемам. Например за нищо на света не бих нарушил макар на йота законите. Дори срещу възможно най-високия хонорар.

Тя се разсмя. Смехът й звучеше като задавящ се двигател на раздрънкан автомобил.

— Не знаех, че имате толкова деликатна съвест, Барлоу. Онези, които ви препоръчаха, не споменала нищо за нея.

Рекох си, че не би било зле да попитам кой в същност ме е препоръчал, но се отказах. В края на краищата не това беше най-важното.

— Ето какво, господин Барлоу. Аз няма да искам от вас нищо, което би могло да нарани деликатната ви съвест. Но ще изисквам друго. Дискретност.

— Уважаема госпожо — отбелязах, — фирмата Барлоу няма навика да издава тайните на своите клиенти. Можете да говорите спокойно.

Тя ме изгледа със скептичен поглед от главата до петите, а гушата й, провиснала и пълна с лой, неприятно се залюля.

— Виждате ли, господине — започна, — откраднаха ми една вещ. Конкретно — бисерна огърлица. Знам кой я е откраднал. Просто искам да си я получа обратно.

— Та това е работа тъкмо за полицията… Прекъсна ме нервно:

— От вас акъл не ща! Не искам да имам нищо общо с полицията. Не искам никакво ченге да си пъха носа в моите работи. Държа на дискретността точно толкова, колкото и на огърлицата…

— Аха, някаква кражба вътре в семейството? — попитах аз досетливо. — Синът? Дъщерята?

— Нямам деца — отвърна мрачно тя. — Откъде пък го измислихте, че имам деца?

Вдигнах рамене:

— Просто така ми хрумна. Най-често хората не искат да уведомяват полицията, когато са замесени син или дъщеря.

— В моя случай — тя се задъха гневно — не става дума за деца. Става дума за мъжа ми.

Млъкна и се вторачи в мен. Аз мълчах дипломатично. За миг тя сякаш се пребори със себе си и поясни:

— Той е по-млад от мен. Малко по-млад и много глупав. Но аз го обичам…

— Той ли е откраднал огърлицата ви?

— Да. За да я подари на онази пачавра. Сигурна съм!

— Сигурна ли сте, че той е откраднал бижуто? Може би е някой друг? Например някой от прислугата?

— Само той. Никой друг нямаше достъп до бижутата ми.

— Искате ли да направите постъпки за развод?

— Не. Казах ви, че обичам този нехранимайко. Искам да вземете огърлицата от онази пачавра- И искам той да се уплаши. Искам да разбере най-сетне, че не може безнаказано да ме води за носа… Искам да се върне у дома!

— Подобна работа не е лесна, госпожо. Ще струва скъпо и не мога да ви гарантирам положителен резултат.

— Искате да кажете, че ще трябва да си хвърля парите на вятъра ли?

— Не бих се изразил по този начин — обясних спокойно. — Ще ми дадете една стотачка аванс. С нея ще покрия наложителните разходи. Ако не успея, ще приспадна от аванса разходите и своя хонорар в размер на една десетачка на ден. Остатъка ще ви върна. Тоест ще ви го върна, ако не направя нищо с тази огърлица. А ако успея, вие ще прибавите още четири стотачки, пък аз ще ви представя отделна сметка за личните си разходи. Така добре ли е? На мен обаче ми се струва, че ще намеря огърлицата и изобщо всичко ще се уреди…

— Не е въпросът само за огърлицата — изръмжа моята бъдеща работодателка. — Искам освен нея да получа обратно и съпруга си. Побеснявам, като си помисля за онази пачавра!

— Ще се постарая да уредя и това. Сигурно ще мога да го убедя да се върне, ако наистина е свил перлите. Но действително ли държите толкова много на него? Вероятно сега той ще се шубелиса, понеже можете да го натикате в пандиза, и кротко-кротко ще се върне у дома. Обаче ще ви намрази адски и ще се чупи после при първия удобен случай — когато няма да има с какво да го държите в шах…

— Не е ваша работа какво ще стане след това, ясно ли е? Сега за сега имам намерение да ви изплатя няколко стотачки, за да го накарате да се върне в къщи и да ми донесе огърлицата в зъбите си…

— Ваша воля. Както искате, госпожо. Но ако се разбираме аз да се заема с тази работа, ще трябва да ми кажете нещо повече за съпруга си, за онази пачавра и за огърлицата.

И тя ми разказа за съпруга, пачаврата и огърлицата. Записах си туй-онуй. После ми даде аванса. Поблагодарих, сбогувах се и си тръгнах. Към края на посещението ми тя явно проявяваше признаци на нервност и чакаше с нетърпение да си отида.

* * *

Паркирах колата до един малък бар на една от пресечките на Сънсет. От сутринта нищо не бях ял, нищо не бях пил и червата ми куркаха от глад. В същото време се потях като в турска баня, защото времето беше адски хубаво и на небето не се виждаше нито едно облаче. Не помня колко пъти си изтривах челото с носната кърпа, но сега вече можех да я изстискам. Въпреки това по пътя не се отбих никъде да глътна едно уиски или кока-кола. Карах през усмърдените от бензинови пари улици право към този бар. Обичам да си върша солидно работата, с която съм се заел, а знаех, че преди да започна да правя каквото и да било, трябва да поприказвам с Джо Карпрайт.

Не се излъгах. Той седеше в бара и се клатеше ритмично над празната чаша. Невиждащият му поглед шареше по стената отсреща, по бара, зад който се разпореждаше дребен прегърбен барман, и по телевизора в ъгъла.

Седнах на масата му срещу него и за поздрав докоснах с пръст периферията на шапката си. Той не отговори. Все едно, че ме нямаше. Поръчах двойно уиски за него и за себе си, както и кока-кола и сандвичи само за себе си.

Вдигнахме чашите. Започнах да ям. Когато свърших, казах му:

— Слушай, старче, имам клиентка. Искам да науча това-онова за нея. Казва се Митфорд. Госпожа Ийв Митфорд.

Джо се замисли, което се изрази в набръчкване кожата на челото му. После рече:

— Поръчай ми още едно двойно.

Поръчах уиски и за двама ни и търпеливо зачаках да чуя какво ще ми каже. Вече бях сигурен, че съм попаднал на подходящия човек и че ще получа необходимата информация. Джо никога ке искаше да го почерпиш втори път, ако си знаеше, че няма какво да ти каже. А имаше много за казване. Цели двадесет години беше работил като репортер в „Лос Анжелос таймс“, а притежаваше феноменална памет. Когато преди пет години го изхвърлиха от вестника, той се закотви твърдо в този бар и започна да дава всевъзможна информация на интересуващите се. Разбира се, срещу съответно заплащане.

Отпи няколко глътки, изтри устата си с длан и започна:

— Плащай, синко. Случайно знам нещичко за тази мадама.

Извадих от портфейла си петдоларова банкнота и я оставих до чашата му.