„Докато бе жив, ти блестеше сред живите
като Зорница;
сега сияеш сред мъртвите като Вечерница! …“
Платон
1
Аз жаля Адонаис — той умря!
Жалете Адонаис всички вий!
Уви, сърцето му сломено спря,
плачът ви няма да го съживи!
И ти, сред тъжните най-тъжен ден,
над всички бъдни дни пръсни скръбта,
кажи: „Загина Адонаис с мен,
но славата му не загива, тя
като негаснещ лъч ще грей във Вечността!“
2
О де си, де си, майчице Земя?
В нощта пронизан, твоят син лежи!
Урания, забулена в тъма,1
къде си, скръбна, ти сега, кажи!
Безмълвна, слушаш ти във своя рай
как сенките едва-едва шептят
и някой тихо пее ти без край…
Пак неговите песни там звънят.
Със тях той криеше пристигащата Смърт!…
14
И всичко, що певецът любил бе
и в песни ваял — багра, звук и лъх,
сега го жалеше. По бледното небе
пълзеше утрото към розовия връх
на свойта непристъпна кула. Там
то с плач помъти идващия ден.
Далеч простена гръм, дочут едвам.
Захълца в ужас вихърът студен.
Тревожно спеше океанът вледенен.
15
Екът, загубен в неми долини,
за песента му спомни си със скръб.
Не ще приглася той в щастливи дни
на птиците от клонестия дъб,
на извора, на кроткия кавал,
на старото клепало в късен здрач.
Той нявга с Адонаис бе звучал,
а днес в глъчта си бедният секач
едничък чува заглушения му плач.
16
Като че есен стана пролетта,
безумна, тя изрони всеки цвят!
Щом отлетяла беше радостта,
кому бе нужен поривът и млад?
Не беше Хиацинт за Феб тъй скъп,2
ни Нарцис сам за себе си тъй мил,3
както певецът и за двамата! Във скръб
стоеше всеки, мрачен и унил,
вместо с роса пръстта със сълзи оросил!
17
И славеят — твой сладкопоен брат,
тъй в песни не ридай осиротял,
нито орелът — спътник твой крилат,
във слънчевото царство полетял,
не вие се така със жален стон
над пустото си гняздо, както днес
всуе за теб се вайка Албион!
Той като Каин те уби без чест!
Прогони ангела — свой земен гост злочест!
18
Горко ми! Зими и лета летят,
а мойта скръб се връща всеки ден!
Потоците звънливи пак текат,
пак рой пчели прелита оживен,
цветя покриват зимната ръжда
и птици влюбени във всеки храст
пак свиват своите мъхести гнезда,
пак като пламъци след дни в захлас
пълзят край пътищата златни змии в сласт.
19
В гори, реки, морета и пустини
избухва земното сърце в живот,
тъй както прави хиляди години
от оня първи ден на всеки род,
когато в хаоса изгрял е бог.
Сред пари в мека светлина трептят
звездите от небесния чертог.
Най-низшите създания горят
в любов задъхани и във свещена жад.
20
Дори трупът прокажен се превръща
през язвите си в прелестни цветя,
като звезда, вместо с лъчи прегръща
с лъха си червея и над смъртта
се смее! Нищо не умира тук!
Нима душата му едничка? Той
бе като меч-светкавица, без звук
прибран във ножницата си след бой!
Проблесна мечът и замръзна във покой!
21
Най-скъпото във него ни взема
Смъртта! Не беше сякаш то!
Уви, остана мъката сама!
Какви сме ний? Къде и за какво?
— Актьори или зрители в игра!
Добро и зло гробарят ще зарови.
След здрач ще иде нощ, след туй — зора,
и всеки месец с болки ще ни трови!
Година след година ще носят скърби нови! …
……………………………………………………
38
Но стига плач! Защо така тъжим?
Комментарии к книге «Адонаис (откъси) (Елегия за смъртта на Джон Кийтс)», Стоянов
Всего 0 комментариев