«Билет за Транай»

През един хубав юнски ден в кантората на Междузвездната туристическа агенция влезе висок, слаб, сериозен, скромно облечен млад мъж. Подмина пищния рекламен плакат, изобразяващ Празника на плодородието на Марс, без дори да го погледне. Огромният фототапет на танцуващите гори на Триганиум също не привлече вниманието му. Пренебрегна и не съвсем приличната картина на утринните ритуали на Опиукус II и се приближи до бюрото на туристическия агент.

— Бих искал да направя резервация за пътуване до Транай — рече младият мъж.

— Транай ли? Транай? Това не е ли една от луните на Кент IV?

— Не е — отвърна младият мъж. — Транай е планета, обикаляща около слънце със същото име. Искам билет за пътуване дотам.

— Никога не съм я чувал.

Агентът измъкна звезден каталог, опростена звездна карта и справочника „Второстепенни звездни пътища“.

— Добре, нека проверим — каза той накрая. — Човек всеки ден научава нови неща. Желаете да пътувате до Транай, господин…

— Гудман. Марвин Гудман.

— Гудман. Е, изглежда, че Транай е възможно най-отдалеченото от Земята място, до което може да се стигне, без да се напуска Млечният път. Никой не ходи там.

— Знам. Можете ли да ми уредите пътуването? — запита Гудман с нотка на потисната възбуда в гласа.

— Няма никакъв шанс — поклати глава агентът, — Дори не-скедите не отиват толкова надалеч.

— Докъде можете да ме закарате тогава?

Агентът му се усмихна подкупващо.

— Защо се притеснявате? Мога да ви изпратя в свят, където има всичко, което притежава тази Транай, както и допълнителни преимущества като близост, отстъпки от цените, прилични хотели, обиколки на…

— Отивам на Транай — рече Гудман мрачно.

— Но няма как да се стигне до нея — търпеливо обясни агентът. — Какво очаквате да намерите там? Навярно мога да ви помогна.

— Можете да помогнете, като ми дадете билет за най-близкото до Транай…

— Приключения ли? — попита агентът, като набързо огледа неатлетичната фигура и прегърбената от четене стойка на Гудман. — Нека ви предложа Африканус II, свят в зората на развитието, пълен с диви племена, саблезъби тигри, човекоядци папрати, плаващи пясъци, активни вулкани, птеродактили и всичко останало. През пет дни от Ню Йорк тръгват експедиции, които съчетават най-вълнуващи преживявания с абсолютната безопасност. Гарантира се глава на динозавър или в противен случай ви връщат парите.

— Транай — каза Гудман.

— Хм — чиновникът, изглежда, преценяваше свитите устни и неумолимите очи на Гудман. — Може би са ви омръзнали пуританските ограничения на Земята? Нека тогава ви препоръчам пътуване до Алмагордо III, перлата на Южния звезден пояс. Десетдневната ни програма, включваща всички разходи, предвижда екскурзия до загадъчната алмагордианска Касба, посещения на осем нощни клуба (първото питие е за наша сметка), на цинтова фабрика, където можете да си купите истински цинтови колани, обувки и джобни бележници с изключително намаление, както и обиколка на два завода за вино и други напитки. Момичетата на Алмагордо са хубави, жизнерадостни и освежаващо наивни. Те считат туриста за най-висшия и най-желан тип човешко същество. Също така…

— Транай — отсече Гудман. — Къде най-близо до нея можете да ме превозите?

Намусен, чиновникът извади пачка билети.

— Можете да вземете „Кралицата на съзвездията“ до Легис II и да се прехвърлите на „Галактически блясък“, който ще ви откара до Уме. После трябва да се качите на местен кораб, който, след като спре на Мачанг, Инчанг, Панканг, Лекунг и Ойстър, ще ви остави на Тунг-Брадар IV, ако не се счупи по пътя, По-нататък някои не-скед ще ви прекара отвъд Галактическия вихър (ако го премине) до Алумстриджия, откъдето пощенският кораб ще ви отведе до Белисморанти. Надявам се, че пощенският кораб все още пътува. По такъв начин ще стигнете до средата на пътя. След това трябва да се оправяте сам.

— Хубаво — каза Гудман. — Можете ли да подготвите документите ми още този следобед?

Чиновникът кимна.

— Господин Гудман — попита той отчаяно, — що за място е тая Транай?

Гудман се усмихна блажено.

— Утопия — отвърна той.

Марвин Гудман бе прекарал по-голямата част от живота си в Сикърк, Ню Джърси, градче, управлявано близо петдесет години от един или друг политически шеф. Повечето жители на Сикърк се отнасяха с безразличие към явната корупция във всички управляващи среди, хазарта, войните между бандите, пропиването на младежта. Бяха свикнали да гледат как се разбиват пътищата им, как се пукат старовремските им водопроводни тръби, как излизат от строя електростанциите им, как се разпадат старите им разнебитени постройки, докато шефовете си строят все по-големи къщи, по-дълги плувни басейни и конюшни с отопление. Хората бяха свикнали с това. Но не и Гудман.

Роден кръстоносец, той пишеше изобличаващи статии, които никога не се публикуваха, изпращаше писма до Конгреса, които никога не се четяха, правеше агитация за честни кандидати, които никога не се избираха, и организираше Лига за благоустрояване на града, Сдружение срещу гангстерството, Граждански съюз за честна полиция, Асоциация против хазартните игри, Комитет за равноправие на жените и дузина други.

Усилията му не довеждаха до нищо. Хората бяха твърде апатични, за да ги интересува това. Политиците просто му се присмиваха, а Гудман не можеше да понася да му се присмиват. Като добавка към всички проблеми годеницата му го изостави заради шумен млад мъж в ярко спортно яке, който нямаше други достойнства, освен че притежаваше контролния пакет акции на Сикъркската строителна корпорация.

Това бе съкрушителен удар. Изглежда, момичето не се вълнуваше от факта, че в бетона на ССК има свръхголеми количества пясък и стоманените прътове в подпорните греди са с няколко сантиметра под изискванията. Както каза то: „Е и, Марви, какво от това? Така стоят нещата. Трябва да бъдеш реалист.“

Гудман нямаше никакво намерение да бъде реалист. Той веднага се отправи към бара на Еди „Лунна светлина“, където, надвесен над чашката си, започна да оценява привлекателността на сламена колиба в зеления ад на Венера.

В бара влезе възрастен мъж с изправена стойка и ястребово лице. По тежката му, явно затруднена от притеглянето походка, по бледнината му, белезите от радиация и проницателните сиви очи Гудман заключи, че беше космически вълк.

— „Специалитетът на Транай“, Сам — рече старият космически вълк на бармана.

— На секундата, капитан Свирепи — отвърна барманът.

— Транай? — промълви неволно Гудман.

— Транай — повтори капитанът. — Никога не си я чувал, нали, синко?

— Не, сър — призна Гудман.

— Хубаво, синко — каза капитан Свирепи, — тази вечер съм в настроение, така че ще ти разкажа една приказка за благословената планета Транай отвъд Галактическия вихър.

Очите на капитана се замъглиха и усмивка омекоти твърдата линия на устните му.

— По онова време бяхме железни мъже в кораби от стомана. Аз, Джони Кавано и Фрог Ларсен бихме се промъкнали дори в ада за половин товар терганий. Да, бихме упоили и отвлекли самия Велзевул, ако ни трябваше попълнение за екипажа. Това бяха дните, когато от космически скорбут умираше всеки трети и призракът на Големия Дан Макклинтън бродеше по звездните пътища. Мол Ган все още държеше странноприемницата „Червеният петел“ на астероид 342-АА, искаше по петстотин земни долара за чаша бира и ги получаваше, тъй като в радиус от десет милиарда километра наоколо нямаше друго такова място. В онези дни Скарбите продължаваха да пиратстват из Звездния хребет и корабите за Проденгъм трябваше да минават през Тунела на Хлътналия гръб. Така че можеш да си представиш, синко, как съм се чувствал, когато един ден попаднах на Транай.

Гудман слушаше, докато старият капитан рисуваше картината на велики дни, на крехки кораби срещу желязно небе, кораби, пътуващи все по-нататък, винаги напред, до далечните краища на Галактиката.

И там, на границата на Великото нищо, се намираше Транай.

Транай, където бе открит Пътят и хората вече не бяха вързани за Колелото! Транай на Изобилието — мирно, отдало се на творчество, щастливо общество, не от светци или аскети, не от интелектуалци, а от обикновени хора, постигнали една утопия.