«Награда за риска»

Редър предпаливо погледна през прозореца. Отпред беше пожарното стълбище, по-надолу — тесният проход между къщите, където имаше стара количка и кофи за боклук. Иззад кофите се показа черна ръка и нещо в нея блесна. Редър падна по гръб. Куршумът проби стъклото на прозореца, заби се в тавана и го посипа с мазилка.

Вече беше ясно: прозорецът и стълбището се пазеха така, както и вратата.

Той лежеше, изпънал се върху напукания линолеум, зяпаше дупката в тавана и се вслушваше в шумовете зад вратата. Лицето му — мръсно, уморено, с двудневна брада — беше изкривено от страх; ту застиваше, ту се събуждаше отново, но сега беше с добре изписана решителност: очакването на смъртта го бе проебразило.

Единият от убийците беше в прохода, другите двама — на стълбищната площадка. Беше в капан. Значи мъртъв.

Е, все още се движеше, все още дишаше, но само поради небрежността на смъртта. След няколко минути тя ще се заеме с него. Ще направи дупки по тялото и лицето му, майсторски ще разкраси с кръв дрехите, ще сгърчи ръцете и краката му в причудливия пирует на мъртвешки танц. Редър прехапа устни до болка. Искаше му се да живее! Трябва да има изход! Преобърна се по корем и огледа евтината, мръсна стаичка, в която убийците го бяха притиснали. Типичен едностаен гроб. Вратата се пази, пожарното стълбище също. И само малката баня без прозорец…

Изпълзя в банята и се изправи. На тавана имаше неравна дупка, почти колкото длан. Ако можеше да я разшири и да се вмъкне през нея на горния етаж…

Чу се глух удар. Убийците бяха нетърпеливи. Разбиваха вратата.

Огледа дупката. Не, за това не бива дори да си помисля — нямаше време.

А те разбиваха вратата, като подвикваха при всеки удар. Скоро ключалката ще се откърти или пантите ще излетят от прогнилата каса. Тогава вратата ще падне и ще влязат ония двамата, ще изтупат праха от саката си…

Не, някой трябва да му помогне! Извади миниатюрния телевизор от джоба си. Образът беше лош, но звукът — висок и ясен. Вслуша се в професионалния глас на Майк Тери.

„… абсолютна дупка — крещеше Тери. — Да, приятели, Джим Редър се забърка в ужасна каша. Вие, разбира се, помните как той се криеше под чуждо име в един третокласен хотел на Бродуей. На пръв поглед беше в безопасност, но един от прислугата го позна и съобщи на бандата на Томпсън…“

Вратата трещеше от непрекъснатите удари. Редър слушаше малкия телевизор.

„Джим Редър едва успя да избяга от хотела. Преследван по петите, влезе в каменната къща на номер сто петдесет и шест на Уест-Енд авеню. Искаше да избяга по покривите. И това щеше да стане, приятели, щеше да стане! Но вратата на мансардата се оказа заключена. Изглеждаше сякаш идва краят на Джим… Но тогава той откри, че апартамент номер седем не е заключен и в него няма никой. Влезе… — Тук Тери направи ефектна пауза и възкликна: — И се хвана! Хвана се като мишка в капан. Сега бандата на Томпсън разбива вратата. Тя пази и пожарното стълбище. Нашата телекамера е разположена в съседната къща и ви показва цялата картина в едър план. Погледнете, приятели — нима Джим Редър е останал без всякаква надежда?!“

„Нима няма никаква надежда?“ — повтори наум Редър, облян в пот в тъмната и задушна баня, вслушан в настойчивите удари по вратата.

„Хайде! — изведнъж извика Майк Тери. — Дръж се, Джим Редър! Дръж се още малко. Може би надежда все пак има. Току-що по специалния канал ми позвъни един наш зрител, добър самарянин. Този човек предполага, че може да помогне, Джим. Чуваш ли ни, Джим Редър?“

Джим чуваше как пантите вече излизат от касата.

— Хайде, сър, хайде! — бързаше Майк Тери. — Как се казвате?

— Е-е… Феликс Бартолъмю.

— По-спокойно, мистър Бартолъмю. Кажете веднага…

— Добре, ето какво, мистър Редър — започна треперещ старчески глас. — Някога съм живял в къщата на номер сто петдесет и шест на Уест-Енд авеню, в същия апартамент, в който сте сега. Та ето какво — банята има прозорец. Покрит е с тапет, но го има.

Редър мушна телевизора в джоба. Определи мислено очертанията на прозореца и удари по него. Звъннаха стъкла и в банята нахлу ослепителната дневна светлина. Като изби острите парчета от рамката, погледна надолу. Там, дълбоко в ниското, имаше бетониран двор. Пантите на външната врата излетяха. Редър чу как тя се отваря. Светкавично се прехвърли през прозореца, увисна на ръце и скочи.

Падането го замая. Едва се изправи, олюлявайки се. През прозореца на банята се показа бледо лице.

— Върви му на глупака — каза онзи, наведен навън и насочил дулото на револвера си към Редър.

В този момент в банята се взриви димна бомба. Изсвистя куршум и стрелецът, ругаейки, се обърна. В двора също се взривиха няколко бомби и димът скри Редър.

От джоба се чу ликуващият глас на Майк Тери: „А сега се спасявай! Бягай, Джим Редър, спасявай си кожата! По-бързо, докато убийците са ослепени от дима. И благодаря на добрата самарянка Сара Уинтърс, дом три-четири-две-едно на Едгар стрийт, че пожертва пет димни бомби и нае човек да ги хвърли.“

После продължи по-спокойно: „Днес вие спасихте един човешки живот, мисис Уинтърс. Няма ли да разкажете на зрителите ни как…“

Редър се затича през пълния с дим двор, покрай въжетата с пране, оттам излезе на улицата. След това, приведен, за да изглежда по-нисък, се затътри по Шейсет и трета улица. От глад и безсъние му се виеше свят.

— Ей, вие!

Редър се обърна. Някаква жена на средна възраст стоеше пред стъпалата на къщата и го гледаше сурово.

— Вие сте Редър, нали? Онзи, когото те се опитват да убият, нали?

Редър се обърна да продължи.

— Влезте вътре — каза жената.

Може би е капан? Но Редър знаеше, че трябва да се доверява на щедростта и добротата на обикновените хора. Той беше техен представител, тяхно копие — обикновено момче, попаднало в беда. Без тях беше обречен.

„Доверявайте се на добрите хора — беше го посъветвал Майк Тери. — Те никога няма да ви подведат.“

Влезе подир жената в гостната. Тя му посочи къде да седне и веднага се върна с чиния задушено. Стоеше и го гледаше, докато той се храни — като маймуна от зоопарка като гризе орехи…

От кухната се показаха две деца и впериха поглед в него. След това трима мъже с униформи на телевизионни оператори излязоха от спалнята и насочиха към него камера.

В гостната имаше голям телевизор. Докато гълташе набързо храната, Редър следеше образа си върху екрана и слушаше високия, развълнуван глас на Майк Тери:

„Той е пред вас, приятели! Джим Редър е пред вас и за пръв път хапва прилично за последните два дни. Нашите оператори се потрудиха доста, за да ви осигурят тази картина. Благодаря, момчета… Приятели, Джим Редър намери кратковременно убежище при мисис Улма О Дел в номер триста четиридесет и три на Шейсет и трета улица. Благодарим на добрата самарянка мисис О Дел. Просто изумително е как хора от най-различни слоеве приемат съдбата на Джим Редър толкова присърце!“

— Добре е да побързате — каза мисис О Дел.

— Да, мем.

— Хич не искам в апартамента да започне някаква стрелба.

— Свършвам, мем.

Едно от децата попита:

— Те наистина ли смятат да го убият?

— Млъквай! — отряза го мисис О Дел.

„Така е, Джим — нареждаше Майк Тери. — Побързай, Джим. Убийците ти са вече близо. И съвсем не са глупави, Джим. Те са злобни и извратени изроди — така е. Но изобщо не са глупави. Те вървят по кървавата следа. Капе кръв от порязаната ти ръка, Джим.“

Едва сега Джим забеляза, че на излизане през прозореца бе порязал ръката си.

— Дайте да я бинтовам — предложи мисис О Дел.

Редър стана и си подаде ръката. След това тя му донесе кафяво сако и сива шапка с широка периферия.

— На мъжа ми са.

„Той се преоблече, приятели! — възторжено завика Майк Тери. — О, това е вече нещо ново! Той се преоблече! Остават му само още седем часа и ще бъде спасен!“

— А сега се махайте — нареди мисис О Дел.

— Тръгвам си, мем — отвърна Редър. — Благодаря.