«Крадец във времето»

Томас Елдридж беше сам в кабинета си в Бътлър Хол, когато зад гърба му се чу шум. Той дори не го чу, а само го отбеляза в съзнанието си. Тъкмо се занимаваше с уравненията на Голстед, около които се вдигна толкова шум преди няколко години, защото поставяха под съмнение общата валидност на принципите на теорията на относителността. Макар и да се доказа, че изводите на Голстед са абсолютно погрешни, самите уравнения не разрешаваха на Елдридж да остане равнодушен.

Ако човек ги разгледа непредубедено, в тях имаше нещо — странно съчетание на времевите множители с въвеждане на силови компоненти. И…

Шумът отново се повтори и Елдридж се обърна.

Точно зад гърба си видя огромен индивид с яркочервени панталони и къса зелена жилетка върху сребриста риза. В ръката си държеше някакъв черен квадратен прибор. Видът на гиганта беше, меко казано, недружелюбен.

Гледаха се втренчено. В първия момент Елдридж помисли, че това е поредният номер на студентите му — беше най-младият аспирант в тяхната катедра в Керуелския технологичен институт и те редовно му подхвърляха я развалено яйце, я жива жаба.

Но посетителят изобщо нямаше вид на студент-майтапчия. При това изглеждаше доста враждебно настроен.

— Как се озовахте тук? — реши се да попита Елдридж. — И какво искате?

Посетителят повдигна вежди.

— Пак ли ще се дърпаш?

— Защо? — изплаши се Елдридж.

— Не се прави на сляп. Пред теб е застанал Уиглан — надменно произнесе непознатият. — У-и-г-л-а-н. Сети ли се?

Томас се опита да си спомни дали близо до Керуел няма психиатрия. Всичко у този Уиглан навеждаше на мисълта, че е избягал луд.

— Струва ми се, че сте направили някаква грешка — бавно каза Елдридж, докато се чудеше дали да не извика помощ.

Уиглан енергично заклати глава.

— Ти си Томас Моунроу Елдридж. Роден на 16 март 1926 година в Дейрън, щата Кънектикът. Учил си в Нюйоркския университет и си завършил със златен медал. В миналото, през 1953 година, си получил място в Керуел. Как е? Пасва ли?

— Наистина сте се постарали да се запознаете с биографията ми. Дано да е с добри намерения, защото в противен случай ще се наложи да извикам полиция.

— Винаги си бил нагъл. Но тоя път няма да се измъкнеш. Полицията ще повикам аз.

Той натисна един от бутоните на прибора си и в стаята моментално се появиха двама души, облечени в леки зеленооранжеви униформи. Металните плочки на ръкавите им недвусмислено доказваха принадлежността им към блюстителите на реда. Всеки от тях държеше по един прибор като този на Уиглан, само че техните имаха и някакви бели надписи.

— Този тук е престъпник — посочи с пръст гигантът. — Арестувайте крадеца!

Пред очите на Елдридж всичко се размаза — кабинетът, репродукциите на Гоген, разхвърляните книги, любимото килимче на пода… Премигна няколко пъти с надеждата, че това което става се дължи на преумора и недоспиване, или още по-добре да е сън.

Но Уиглан, ужасяващо реалният Уиглан, не изчезна!

През това време полицаите извадиха чифт белезници.

— Почакайте! — развика се Елдридж, отстъпвайки назад към работната маса. — Ще ми обясните ли какво става тук?

— Щом настояваш, ще те запознаем с официалното обвинение. — Уиглан се покашля и продължи: — На Томас Елдридж принадлежи изобретението на хронокара, което е регистрирано през месец март 1962 година, след като…

— Стоп! — обяви Елдридж. — Трябва да ви осведомя, че има доста време до 1962 година.

Тези думи вече ядосаха Уиглан.

— Стига си дрънкал глупости! Щом повече ти харесва, ще изобретиш хронокара през 1962 година. Зависи от каква времева точка го гледаш.

След кратък размисъл Елдридж промърмори:

— И какво излиза? Вие… вие сте от бъдещето, така ли?

Единият от полицаите небрежно потупа колегата си по рамото.

— Добре го дава, а?

— Хубава сценка, ще има какво да разправяме после — съгласи се другият.

— Разбира се, че сме от бъдещето — обади се Уиглан. — От къде другаде да сме? Значи така, през 1962 година ти изобрети — добре де, ще изобретиш — хронокара на Елдридж, като по този начин ще направиш възможно пътуването във времето. Ще се отправиш към Първия сектор на бъдещето, където ще те посрещнат с подобаващи почести. После ще се разхождаш из другите сектори на Цивилизованото време да четеш лекции. Беше герой, Елдридж. Децата мечтаеха да станат като теб. Но ти излъга всички ни — гласът му изведнъж пресипна. — Оказа се, че си крадец — отмъкна ми цял куп ценни стоки. Никога не съм очаквал, че си способе на подобно нещо! Когато се опитахме да те арестуваме, ти просто изчезна.

Уиглан млъкна за малко и уморено заразтрива челото си, след което продължи:

— Бях твой приятел, Том. В нашия сектор ти попадна първо на мен. Колко халби флокас сме пресушили! Уредих те да пътешестваш като лектор из трите сектора… Но вместо благодарност — ти ме ограби! — Лицето му доби сурово изражение. — Приберете го, господа!

Докато Уиглан произнасяше обвинителната реч, Елдридж успя да прочете какво пише на приборите на полицаите: „Хронокар на Елдридж, собственост на полицията на департамента Айскил“.

— Носите ли заповедта за арестуване? — попита единият полицай.

Уиглан започна да рови из джобовете си.

— Май не съм я взел. Но вие знаете, че той е крадец!

— Това всички го знаят — отвърна полицаят. — Само че по закон нямаме право да арестуваме човек от доконтактния период без заповед.

— Изчакайте ме, веднага се връщам.

Уиглан погледна часовника на ръката си, спомена нещо като „след половин час съм тук“, натисна бутона и… изчезна.

Полицаите седнаха на канапето и се зазяпаха в репродукциите по стената.

Елдридж трескаво се мъчеше да намери някакъв изход. Не можеше да повярва на подобна глупост, но… Как да ги накара да го изслушат?

— Като си помислиш само — такава знаменитост, а се оказа крадец! — обади се единият от полицаите.

— А бе, всички гении са си малко откачени — философски отбеляза вторият. — Помниш ли балетиста? Какви пируети правеше! А уби едно момиче… Даже вестниците писаха, че бил истински гений.

Първият полицай запали цигара и хвърли клечката върху старото червено килимче.

О’кей, реши Елдридж. Явно е истина. Нямаше как да опровергае фактите. Още повече, че самият той започна да изпитва съмнения дали не е гениален.

И все пак какво се е случило?

През 1962 година ще изобрети машина на времето.

Напълно логично и вероятно за един гений.

И ще пътешества в трите сектора на Цивилизованото време.

Естествено, щом разполагаш с машина на времето, защо да не се възползваш от нея и да изследваш трите сектора, дори и Нецивилизованото време?

А после изведнъж ще се превърне в… крадец!

А, не! Това не може да бъде — изобщо не пасваше на принципите му!

Елдридж беше много целеустремен млад човек. И най-дребното мошеничество му се струваше унизително. Като студент никога не бе използвал пищови, а данъците си плащаше до последния цент.

Освен това никога не бе имал склонност да „прибира“ чужди вещи. Заветната му мечта беше да живее в уютно градче, обграден с книги, да се наслаждава на музиката, да се любува на слънцето, да има любезни съседи и да обича хубава жена.

И изведнъж го обвиняват, че е крадец! Добре, да приемем, че и това е факт. Обаче какво го е подтикнало към подобни действия? Какво се е случило в бъдещето?

— Ще гледаш ли състезанието на ония с делтапланерите? — обърна се единият полицай към колегата си.

— Аха.

Изобщо не им пука за мен, помисли си Елдридж. Когато Уиглан донесе заповедта, ще му надянат белезниците и ще го заведат в Първи сектор, където ще го хвърлят в затвора.