«Закрила»

През следващата седмица в Бирма ще има самолетна катастрофа, но това няма да засегне мен тук, в Ню Йорк. И фигите сигурно не могат да ми навредят. Особено след като държа всички врати на шкафовете си затворени.

Не, най-важният проблем е лепчихането. Не бива да лепчихам. По никакъв начин. И както можете да си представите, това ме затруднява.

Пък на всичкото отгоре, май че ме хваща наистина гадна хрема.

Цялата работа започна вечерта на седемнайсети ноември. Вървях си по Бродуей към кафенето на Бейкър. На устните ми блуждаеше усмивка, тъй като си бях взел трудния изпит по физика. В джоба ми леко подрънкваха пет монети, три ключа и кутийка кибрит.

Само за да довърша цялостната картина, позволете да добавя, че вятърът духаше от северозапад с пет мили в час, Венера беше в асцендент, а Луната определено наближаваше пълнолуние. От всичко това можете да направите изводите си.

Стигнах ъгъла с 98-ма улица и тръгнах да пресичам. Щом стъпих на платното, някой ми изкрещя:

— Камионът! Пази се от камиона!

Аз отскочих назад и бързо се огледах. Нищо не се виждаше. А после, след цяла една секунда, някакъв камион зави откъм ъгъла на две колелета, мина на червено и продължи с рев по Бродуей. Ако не беше това предупреждение, щеше да ме блъсне.

Чували сте подобни разкази, нали? За странния глас, предупредил леля Мини да не се качва в асансьора, който после се разбил в подземието. Или може би казал на чичо Джо да не пътува с „Титаник“. Но обикновено такива разкази свършват дотук.

Как ми се иска и моят да бе свършил така.

— Благодаря, приятелю — казах аз и се огледах. Нямаше никого.

— Чуваш ли ме още? — попита гласът.

— Разбира се. — Аз направих пълен кръг около себе си и се загледах подозрително в затворените прозорци на къщата, до която бях спрял. — Но къде, по дяволите, си ти?