«Жестоки уравнения»

След като кацнаха на Регулус V, мъжете от експедицията „Ярмолински“ направиха лагер и активираха ПР-22-0134, техния охранителен робот, когото бяха нарекли Макс. Роботът беше подчиняващ се на звукови заповеди двукрак механизъм, чиято функция бе да пази лагера от нашествия на чуждоземни, в случай че такива изобщо имаше. Първоначалния цвят на Макс бе стоманеносив, но по време на безкрайния полет те го бяха пребоядисали в небесносиньо. Макс беше висок точно метър и двадесет. Мъжете от експедицията бяха привикнали да мислят за него като за приятен, разумен, метален дребосък — железен гном, миниатюрен образ на Тенекиения човек от Оз.

Те, разбира се, не бяха прави. Техният робот не притежаваше нито едно от качествата, с които го бяха одухотворили. ПР-22-0134 не бе по-разумен от един комбайн, нито по-мил от автоматична стоманена преса. В морално отношение той можеше да бъде сравнен с турбина или радио, но не и с нещо човешко. Единствените човешки качества на ПР-22-0134 бяха неговите скрити интелектуални заложби.

Малкият Макс, небесносин и с червени очи, обикаляше периметъра на лагера и всичките му сензори бяха нащрек. Капитан Бийти и лейтенант Джеймс се издигнаха с летателния апарат и тръгнаха на едноседмично пътешествие за оглед на планетата. Те оставиха лейтенант Халоран да поддържа лагера.

Халоран беше нисък здравеняк с широки гърди и криви крака. Той беше весел, луничав, издръжлив, неблагочестив и умен. Той обядва и прие радиограмата от изследователската група. После разгъна един шезлонг и се настани да се любува на пейзажа.

Ако човек е любител на пустотата, Регулус V можеше да му се стори доста красиво място. Във всички посоки се простираше прегрят от жегата пейзаж от скали, камънаци и лава. Имаше някакви птици, които приличаха на врабчета и животни, подобни на койоти. Тук-там се виждаха едва живи кактуси.

Халоран се изправи.

— Макс! Ще отида да хвърля един поглед извън периметъра. Докато ме няма, ти отговаряш.

Роботът спря обиколката си.

— Да, сър, аз ще отговарям.

— Няма да позволяваш на никакви извънземни да се намъкват. Особено онези двуглавите, дето вървят назад.

— Слушам, сър — Макс нямаше чувство за хумор, когато станеше дума за извънземни. — Знаете ли паролата, господин Халоран?

— Да, Макс. А ти?

— И аз, сър.

— Добре. До скоро. — И Халоран напусна лагера.

След като огледа имота за около час и не откри нищо интересно, Халоран се върна. С удоволствие забеляза, че ПР-22-0134 патрулира по периметъра. Това означаваше, че всичко е наред.

— Здрасти, Макс — извика той. — Някакво съобщение за мен?

— Стоп — отвърна роботът. — Кажи паролата.

— Стига глупости, Макс. Не съм в настроение за…

— СТОП! — извика роботът, когато Халоран се готвеше да пресече очертанията на лагера.

Халоран рязко се спря. Фотоелектрическите очи на Макс бяха просветнали и тихо двойно изщракване подсказа, че оръжията му са заредени. Халоран реши да действа внимателно.

— Спрях. Казвам се Халоран. Сега добре ли е, Макси?

— Кажете паролата, моля.

— Зюмбюл — каза Халоран. — А сега ако нямаш нищо против…

— Не пресичай периметъра — заяви роботът. — Паролата ти е невярна.

— Глупости на търкалета. Та нали сам ти я дадох.

— Това беше предишната парола.

— Предишната ли? Да не си се побъркал? — каза Халоран. — „Зюмбюл“ е единствената парола и ти нямаш друга, защото не съм ти дал такава. Освен ако…

Роботът чакаше. Халоран обмисли неприятното предчувствие от различни ъгли и най-накрая изрече съмненията си.

— Освен ако капитан Бийти не ти е дал нова парола преди да тръгне. Така ли стана?

— Да — отвърна роботът.

— Трябваше да се сетя — измърмори Халоран. Той се ухили, но беше ядосан. И преди бе имало подобни пропуски. Но в лагера винаги имаше някой, който да поправи грешката.

И все пак, нямаше защо да се тревожи. Като се замисли, ситуацията беше просто смешна. И можеше да бъде разрешена с малко разум.

Халоран естествено приемаше за даденост, че роботите от типа ПР притежават малко разум.

— Макс — каза Халоран. — Разбирам как трябва да е станало. Капитан Бийти вероятно ти е дал нова парола. Но е пропуснал да ми съобщи. Аз пък съм повторил грешката, като не съм си направил труда да проверя паролата преди да изляза от очертанията.

Роботът не каза нищо. Халоран продължи:

— Грешката във всеки случай лесно може да бъде поправена.

— Искрено се надявам на това — отвърна роботът.

— Разбира се, че може — продължи Халоран, но не чак толкова уверено. — Капитанът и аз си имаме установена процедура по този въпрос. Когато ти дава парола, той ми я казва и на мен. Но, в случай че пропусне както сега, той също така я записва.

— Така ли? — попита роботът.

— Да, така — отвърна Халоран. — Винаги. Задължително. Което, надявам се е станало и този път. Виждаш ли онази палатка зад теб?

Роботът извърна единия си сензор, но не отделяше другия от Халоран.

— Виждам я.

— Добре. Вътре в палатката има маса. Върху масата се намира сива метална папка.

— Правилно — каза Макс.

— Чудесно! Значи така. В папката има лист хартия. На него са написани жизненоважни данни — радиочестотите за спешна връзка, ей такива работи. Най-отгоре, подчертана с червено е действащата парола.

Роботът протегна и фокусира сензора си, а после го върна на място.

— Това, което ми казвате е истина, но неуместно. Мен ме интересува само дали вие знаете действащата парола, а не къде е написана тя. Ако можете да кажете паролата, аз трябва да ви пусна в лагера. Ако не, трябва да не ви пускам.

— Но това е лудост! — развика се Халоран. — Макс, буквояден идиот, такъв! Това съм аз, Халоран, и ти много добре го знаеш, дявол да те вземе! С теб сме заедно от деня, когато те включихме! Ако обичаш, престани да се правиш на Хорацио върху моста и ме пусни да мина!

— Вашата прилика с господин Халоран е странна — отбеляза роботът. — Но аз нито съм оборудван, нито оторизиран да провеждам идентификационни изследвания. Нито пък ми е разрешено да действам на базата на мои предположения. Единственото доказателство, което мога да приема е самата парола.

Халоран успя да сдържи яда си.

— Макс, стари приятелю — каза той. — Струва ми се, че ти намекваш, че аз съм извънземен.

— След като не знаете паролата, трябва да се придържам към такова заключение — отвърна роботът.

— Макс! — развика се Халоран и пристъпи напред. — За Бога!

— Не се приближавайте до периметъра! — заговори роботът и сензорите му просветнаха. — Който и каквото и да сте, отстъпете!

— Добре, отстъпвам — бързо произнесе Халоран. — Не се нервирай толкова.

Той отстъпи от периметъра и изчака сензорите на робота да угаснат. После седна върху една скала. Трябваше да помисли сериозно.

Беше почти средата на хилядочасовия ден на Регулус. Двете слънца висяха отгоре, изкривени като капки на фона на яркобялото небе. Движеха се бавно над тъмния гранитен пейзаж като колесницата на бога Вишну, която унищожава всичко до което се докосне.

Понякога някоя птица правеше бавни кръгове в сухия, горещ въздух. Няколко дребни животинки се влачеха от сянка на сянка. Едно същество, което приличаше на пор, се промъкна към края на палатката и малкият син робот не му обърна внимание. Един човек седеше върху скала и наблюдаваше робота.

Халоран вече усещаше ефекта от дългото излагане на слънце и жажда. Опитваше се да разбере положението си и да измисли начин да се измъкне от него.

Искаше вода. Скоро щеше да има нужда от вода. Не след дълго щеше да умре поради липса на вода.