«Разходка»

Папазиан се появи, маскиран като човек. Бързо провери дали главата му си е на мястото. „Носът и върхът на обувките трябва да гледат в една посока“ — припомни си той. Всички системи функционираха отлично, включително и компактната душа, захранвана от батерийки за джобно фенерче.

Папазиан се оказа в неразбираемия, свръхестествен Ню Йорк, на кръстопътя на десет милиона човешки съдби.

Той излезе от телефонната кабина, за да се срещне с човеците. Веднага се натъкна на дебел мъж, около четирисетгодишен. Мъжът го спря и попита:

— Ей, приятел, как най-бързо да отида на ъгъла на Четирисет и девета и Бродуей?

Папазиан отвърна без никакво колебание:

— Опипвайте тази стена и когато намерите кухина, тръгвате направо. Този тунел го прокараха марсианците — когато все още бяха марсианци. Излизате точно на ъгъла на Четирисет и осма и Седмо авеню.

— Много остроумно! — промърмори мъжът и продължи, без да докосне стената.

— Какво невежество! — рече си Папазиан. — Трябва да го включа в рапорта.

Но нямаше понятие дали изобщо ще трябва да прави рапорт.

Беше време за хапване. Папазиан влезе в малка закусвалня на Бродуей, близо до Двайсет и осма улица, и попита бюфетчика:

— Бих искал да опитам един от вашите знаменити „хот-дог“.

— Знаменити ли? — изненада се бюфетчикът. — Де да беше дошъл този ден!

— Вече дойде — възрази Папазиан. — Вашите хот-дог се ползват с добра репутация в цялата Галактика. Някои преодоляват хиляди светлинни години само за да опитат тези питки с кренвирш и горчица.

— Глупости! — категорично отсече продавачът.

— Тъй ли? А може би трябва да ви кажа, че в момента половината от клиентите ви са пришълци. Разбира се, гримирани.

Половината клиенти прибледняха.

— Вие какво, чужденец ли сте? — попита бюфетчикът.

— Алдебаранец по майчина линия — обясни Папазиан.

— Е, тогава всичко е ясно.

* * *

Папазиан крачеше по улиците. Нищо не знаеше за живота на Земята и се радваше на своето неведение: колко много му предстои да узнава тепърва. Изумително е — изобщо няма представа какво ще прави по-нататък, на какъв ще се прави, за какво ще говори…

— Хей, приятелче! — повика го някакъв минувач. — Ще стигна ли по тази линия до Порт Вашингтон?

— Не знам — каза Папазиан и си беше истината.

За съжаление, в невежеството имаше известно неудобство. Някаква жена им обясни как се стига до Порт Вашингтон. Да научаваш нови неща е доста интересно, но Папазиан смяташе, че незнанието е по-увлекателно.

На една сграда висеше надпис: „Дава се под наем“.

Папазиан влезе и я нае. Вярваше, че е постъпил правилно, но дълбоко в душата си се надяваше да е грешка, защото така би било по-забавно.

Влезе млада жена.

— Добър ден. Аз съм госпожица Марш. Изпраща ме агенция. Да ви трябва секретарка?

— Разбира се. Името ви?

— Лилиан.

— Подходящо. Можете да пристъпвате към работа.

— Но тук няма нищо, дори машина.

— Купете всичко необходимо. Ето ви пари.

— А какви ще са изискванията към мен?

— Вие мен ли питате? — с мек укор отвърна Папазиан. — Нямам понятие с какво ще се занимавам дори аз самият.

— А какви са намеренията ви, господин Папазиан?

— Ето точно това искам да си изясня.

— О… Добре. Ще ви потрябват столове, бюро, машина и всичко останало.

— Прекрасно, Лилиан! Да са ви казвали, че сте много хубава?

— Не…

— Е, значи аз греша. Щом вие не го знаете, откъде бих могъл да го знам аз?!

* * *

Папазиан се събуди в хотел „Централен“ под името Хол. Махна горната си кожа и я мушна под леглото, за да не се измие.

Лилиан беше вече в кантората и подреждаше новите мебели.

— Имате посетител, господин Папазиан — каза секретарката.

— Отсега нататък за вас съм Хол. Нека влезе.

Посетителят се оказа някакъв дребосък на име Джаспърс.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Джаспърс?

— Изобщо нямам представа с какво — смути се посетителят. — Дойдох при вас, тласкан от някакъв вътрешен порив.

Хол бе напълно забравил къде би могла да бъде неговата Машина за Необяснимите Пориви.

— И къде усетихте този порив? — попита.

— На североизток от тук, на ъгъла на Пето авеню и Осемнайста улица.

— Около пощенската кутия ли? Така и си знаех. Много ми помогнахте, господин Джаспърс. С какво мога да ви помогна?

— Нали ви казах — не знам. Това беше един необясним…

— Така. Но все пак нещо искате, нали?

— Повече време — печално отвърна Джаспърс. — Нима всички не искат същото?

— Не — твърдо отсече Хол. — Но може би ще ви помогна. Колко време ви трябва?

— Около стотина години — помоли Джаспърс.

— Елате утре. Ще видя какво мога да направя за вас.

Когато посетителят си отиде, Лилиан попита:

— Наистина ли можете да му помогнете?

— Това ще си го изяснявам утре.

— А защо не днес?

— А защо не утре?

— Защото карате да ви чакат, а това не е хубаво.

— Съгласен съм — рече Хол. — Но затова пък е изпълнено с живот. Докато пътешествах, забелязах, че животът е всъщност едно очакване. Значи докато очакваш, трябва да се наслаждаваш на всичко, защото само това можеш.

— Прекалено сложно е за мен.

— В такъв случай напишете някакво писмо.

* * *

На тротоара стоеше човек с американското знаме в ръце. Наколо се бяха насъбрали неколцина. Човекът беше възрастен, с червеникаво сбръчкано лице. Говореше:

— Аз искам да ви разкажа за света на мъртвите, защото те ходят по земята редом с нас. Какво ще кажете на това, а?

— Лично аз ще се съглася — отвърна Хол, — защото до вас стои белокоса жена в астрално тяло с неподвижна лява ръка.

— Боже мой, това сигурно е Етел! Тя почина миналата година, господине, и оттогава аз се опитвам да се свържа с нея. И какво казва?

— Цитирам: „Херберт, стига си дрънкал врели-некипели, ами си върви у дома. В тендежарата има яйца, водата е изкипяла и до половин час жалката ти бърлога ще изгори до основи!“

— Това си е Етел! — възкликна Херберт. — Етел, как можеш да наричаш врели-некипели разговорите с мъртви, щом самата ти си дух?!

— Тя отвръща — доложи Хол, — че мъж, който не може да си свари даже едни яйца, без да подпали къщата, няма право да размишлява за духовете!

— Цял живот ми трие сол на главата — измърмори Херберт и се отдалечи.

— Мадам, не сте ли прекалено строга с него? — попита Хол.

— И докато бях жива не ме слушаше, и сега. Как да не си прекалено строг с такъв човек… Приятно ми беше да си побъбрим, господине, но вече трябва да си тръгвам — каза Етел.

— Къде? — позаинтересува се Хол.

— В Дома за Престарели Духове, къде другаде — и изчезна.

Хол поклати глава с възхищение: „Какво прекрасно място е Земята!“ — помисли си той.