«Резерват»

— Красиво място нали, капитане? — попита Саймънс с привидно спокойствие, докато гледаше през илюминатора. — Като в рая. — Той се прозя.

— Още не бива да излизаш — отвърна капитан Килпепър и веднага видя разочарованието на биолога си.

— Но, капитане…

— Не — Килпепър погледна през илюминатора към полюшващата се под лекия ветрец зелена морава. Осеяна тук-там с червени цветя, тя изглеждаше точно толкова пищна, както и преди два дни, когато кацнаха. Вдясно от моравата имаше кафеникава гора, с цъфнали в жълто и оранжево дървета. Вляво се простираха редица хълмове, оцветени в контрастни сенки на синьозеленото. От един от хълмовете се спускаше водопад.

Дървета, цветя и всичко останало. Мястото бе наистина невероятно красиво и точно това бе причината, поради която Килпепър му нямаше доверие. Опитът му с две съпруги и пет нови кораба го бе научил, че красивата външност може да крие почти всичко. А петнадесетте години в космоса, които бяха добавили достатъчно бръчки по челото му и сивота в косите, не бяха му дали причина да се усъмни в тази си увереност.

— Ето данните, сър — каза помощник-капитан Морена и му подаде купчина листа. По широкото, набръчкано лице на Морена имаше кисело изражение. Килпепър чуваше зад вратата стъпки и шепот. Той знаеше, че екипажът се бе събрал, за да чуе какво ще каже този път.