«Олтарът»

Господин Слейтър се отправи с жизнерадостна походка към гарата, надолу по улица „Мейпъл“. Крачеше енергично, а на едроватото му, гладко избръснато лице бе изписана усмивка. Такава прекрасна пролетна утрин!

Господин Слейтър си тананикаше тихо и се радваше, че до железопътната гара има цели седем пресечки. Въпреки че разстоянието му създаваше проблеми през зимата, дните като този компенсираха всички неприятни изживявания. Доставяше му удоволствие, че не работи там, където живее.

Спря го някакъв човек със светлосин шлифер.

— Извинете, господине — заговори мъжът, — можете ли да ми кажете къде е олтарът на Баз-Матаин?

Господин Слейтър, все още под влиянието на пролетта, се опита да мисли.

— Баз-Матаин? Струва ми се, че… Олтарът на Баз-Матаин ли казахте?

— Да — отвърна непознатият и се усмихна неловко. Беше необикновено висок и имаше мургаво, издължено лице. Господин Слейтър реши, че прилича на чужденец.

— Ужасно съжалявам — каза той след като се замисли за миг. — Струва ми се, че не съм чувал за това място.

— Е… все едно, благодаря. — Мургавият мъж кимна учтиво и тръгна към центъра на града. Господин Слейтър продължи към гарата.

След като кондукторът продупчи билета му, господин Слейтър се замисли за случилото се. Баз-Матаин, повтори той мислено, когато влакът набра скорост през мъгливите, неравни поля на Ню Джърси. Баз-Матаин. Господин Слейтър реши, че човекът сигурно се е объркал. Северен Амброуз, щат Ню Джърси, беше малко градче — достатъчно малко, за да познават жителите му на пръсти всяка уличка, всяка къща или магазин. Особено, ако като него са живеели там цели двайсет години.