«Садал и Орфей ((Опитите на Садал))»

Действащи лица:

САДАЛ — цар на Тракия

ОРФЕЙ — певец и бъчвар

КРЕЗИЯ — царица

ЕВРЕДИКА

ТРАК — прислужник

МАРОН — главен жрец, съветник, атинянин

ПЕРДИКАС, СЕВТ, РОНАК, ТЕРЕС — парадинасти

КОРСИБЛЕПА

АНТИБ

КОТ

КСАНТИПА

ЙО

СИМАЛА — дъщеря на Евредика

КАЗАНДЖИЯ

КОЖАР

ГРЪНЧАР

МЕГАБАЗ

ТАМИРИД

Стражи, придворни

Първа част

1

(В двореца на Садал. Парадинастите Севт, Ронак, Пердикас, Терес, Корсиблепа и други придворни са събрани около високия трон на Садал. В центъра е главният жрец Марон. Пред него е коленичил Трак. До трона е поставена малка стенобитна машина. Всички парадинасти имат в ръцете си камбанки, различни по звън. Влиза Садал.)

МАРОН. Слава на Садил!

ВСИЧКИ. Слава, слава, слава!

Садал натиска лоста на стенобитната машинка и го пуска светкавично. Отвън се чува звън на строшено стъкло.

ТРАК. Царю, огледалото пак се счупи.

САДАЛ. Пак ли само̀?

ТРАК. Пак.

САДАЛ. Ако откриеш кой строши огледалото, ще му отсека главата.

ТРАК. Така трябва, царю.

САДАЛ. Кой ти каза, че така трябва?

ТРАК, Ти, царю, току-що.

САДАЛ. Казах, че ще я отсека, а не, че така трябва.

ТРАК. Аз не знам какво говоря, царю.

Садал прави знак с ръка. Парадинастите и придворните разлюляват камбанките.

САДАЛ. Това какво е?

ТРАК. Не знам, царю.

Парадинастите разлюляват още по-силно камбанките.

САДАЛ. Какво е това, Трак?

ТРАК. Не знам, царю.

(Парадинастите отново разлюляват камбанките — още по-силно. През това време Трак вика отчаяно: „Не знам, царю, не знам, царю, не знам, царю!“… Садал прави знак за тишина.)

САДАЛ. Това е звън от камбани, Трак!

ТРАК. Звън е, царю.

САДАЛ. Но ти го знаеше, че е звън, нали?

ТРАК. Не знаех, царю!

(Садал се смее силно.)

Това го знам, царю. Когато се смееш така, значи, че ти се сече нечия глава.

САДАЛ. Само че не знаеш чия, нали, Трак?

ТРАК. Знам, че няма да бъде моята.

САДАЛ. Защо?

ТРАК. Защото няма кой да ти каже кой троши огледалото.

(Всички се смеят.)

САДАЛ. Вървете.

(Всички излизат. Появява се Пердикас.)

(Садал се смее.)

ПЕРДИКАС. Никак не е смешно, царю!

САДАЛ. А ти отде знаеш, че не е смешно?

ПЕРДИКАС. Аз знам всичко, царю.

САДАЛ. Оня нищо не знае, тоя всичко знае.

ПЕРДИКАС. Царю, чуй! (Затананиква фалшиво.)

Докато ти се смееш, царю, Орфей пее срещу тебе на площада.

САДАЛ. За това, че си запомнил песента, те дарявам със сто монети.

ПЕРДИКАС. Благодаря, царю!

САДАЛ. За това, че си ходил да слушаш певеца Орфей, те осъждам да заплатиш на царската хазна двеста златни монети. Колко ми дължиш?

ПЕРДИКАС. Сто, царю.

САДАЛ. Забравих да те питам… Кое ти дава основание да смяташ, че песента на Орфей се отнася за мен?

ПЕРДИКАС. Ами ето:

САДАЛ. Първо — аз съм цар Садал. Второ — имам две уши. Едно, две… Трето — там се казва, че е живял, тоест някога — тоест преди три месеца. За това, че един царски служител си е помислил така за своя цар, иди кажи да ти отсекат главата.

(Пердикас излиза. Вливат Севт и Ронак.)

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал, най-прекрасния!

Дарзалас да му даде сто години!

А на нас по-малко!

Слава на Садал, най-прекрасния!

(Започват да подсмърчат и да се гледат враждебно.)

САДАЛ. Какво има пак, мои славни певци?

СЕВТ. Той краде моите мисли, царю!

РОНАК. Той краде моите, царю!

САДАЛ. Аз съм ви отдалечил толкова много един от друг, за да не чувате мислите си.

СЕВТ. Аз имам силен глас, царю!

РОНАК. Царю, моят глас не е толкова силен, но той се приближава до вратата и ме подслушва.

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал, най-прекрасния!

САДАЛ. „Слава на Садал, най-прекрасния“… Това съм го чувал някъде. Миналата година не се ли карахте за същото?

СЕВТ. Миналата година той го измисли, царю, но то се отнасяше за цар Буши.

РОНАК. Не е вярно! Миналата година ти го измисли. Помня като сега как пееше: „Слава на Буши, най-прекрасния“, и го приспа под ябълката.

СЕВТ. Царю, това, че аз го приспах, е вярно.

САДАЛ. Имаш заслуга за това, Севт. Сега Ронак ще приспи мене.

РОНАК. Царю, аз съм творец, а не приспивач. Аз това го измислих за прослава.

САДАЛ. За прослава или за приспиване — все едно. Царете трудно разпознават това. Вървете, съчинявайте… И се подключвайте добре!

СЕВТ И РОНАК. Слава на Садал…

САДАЛ. Стига!… Само при влизането!

(Севт и Ронак излизат, влизат младите парадинасти Терес и Корсиблепа.)

Защо сте тъжни, пиленца мои, ти, Терес, и ти, Корсиблепа?

ТЕРЕС. Мъчно ни е.

САДАЛ. Защо, бедни мои восъчета?

КОРСИБЛЕПА. Чичо Марон казва: „Ето вече три месеца, откак умря цар Буши…“

САДАЛ. Той не умря, него го убиха.

ТЕРЕС. Чичо Марон казва „умря“.

КОРСИБЛЕПА. Дрехите ви вече са стари — казва чичо Марон. Корсиблепа има нужда от нова атинска огърлица.

ТЕРЕС. Аз искам да отида в Епидавъра на театър. (Шепнешком на Садал.) Там има хубави жени. Аз много обичам жените, чичо!

САДАЛ. И аз!

КОРСИБЛЕПА. Искам и аз да отида в Атина. (Шепне на ухото на Садал.) Ах, какви мъже има в Атина! Аз много обичам мъжете, чичо!

САДАЛ. И аз!

КОРСИБЛЕПА. Значи, ще ни изпратиш в Атина?

САДАЛ. (Подава им по една кесия.) Тия пари бях приготвил да се докара вода в долната част на града. Но понеже ви обичам, вземете ги. Идете в Атина.

(Терес целува Садал и излиза.)

КОРСИБЛЕПА. Чичо! (Сяда на коленете на Садал.) Защо, когато ме пипа някой мъж, винаги ми се киха? (Киха.) Видя ли?

САДАЛ. Иди сега оттатък и издухай хубаво носа си!

КОРСИБЛЕПА. Чичо Марон каза, че знаел един начин да ми издуха носа веднъж завинаги. Това бил атинянски начин.