«Сажди (Английска приказка)»

В работилницата на един художник се търкаляли много тръбички от калай, пълни с блажни багри. Живописецът, като влезел в работилницата си, ги вземал, изстисквал от всяка по малко багра на палитрата си и почвал да работи. Само една тръбица лежала забравена в ъгъла. В нея имало черна багра, наречена „холандски сажди“.

— Тъй е то! — казвала с дълбока въздишка тая тръбичка. — Господарят дори и не си спомня за мене. Едно време казваше, че съм била тежка и груба, не ме бивало за нищо. А сега ме е вече съвсем забравил. Така и ще си изсъхна и някой ден ще ме изхвърли.

До тръбицата със саждена багра лежели един тъп нож и няколко късчета от липов въглен. Те мълчали. Лежали лениво и се не оплаквали. Но саждената багра била честолюбива. Чувствувала се оскърбена, че художникът не й обръща внимание.

— Ето — казала тя тихо на ножа и въглените. — Вижте що става там! Майсторът взема от всички багри: и от червените, и от зелените, и от жълтите, и от сините, и от теменужните, дори и от кафените, които не са по-добри от мене. С тях изписва големи картини, които праща по изложбите и музеите. Те украсяват дворци и богаташки къщи. А ние с вас лежим тук, непотребни никому.

Тя била бъбрица.

— Няма ли поне веднъж да ми се усмихне щастието? Ето да вземем за пример туша. Какво е той? Черна багра, също като мене, само че разтопена и наляна в стъкълце. А господарят не може без тоя проклет туш. Вземе ли да рисува нещо на хартия, ще топне перото или четчицата право в стъклото с туш.

Саждената багра се опитвала често да заприказва с другите. Но те били доволни и не й обръщали внимание. В широката работилница с големи прозорци, над които висели едри клони от див кестен, им било много добре.