«Жената с огнена коса (Индийска приказка)»

Имало едно време в Индия един богат търговец. Той живеел щастливо с жена си, почитан от всички. Но те си нямали деца. Жената постоянно тъгувала, а веднъж се разплакала, отишла при мъжа си и му казала:

— Защо съм толкова нещастна, че нямам деца? Поне едно да имах, щях да бъда доволна!

Мъжът отговорил на нейната жалба с тия думи:

— Ако ти нямаш дете, сестра ти има девет. Защо не осиновиш едно от тях?

Жената отишла при сестра си и взела най-малкия й син, за да го отгледа. Тя го обикнала от все сърце и го възпитала като своя рожба.

Минали се няколко години. Момчето тръгнало на училище. Веднъж, като се връщало вкъщи, то се сбило с един другар, който го повалил на земята и го набил. То с плач се върнало вкъщи. Майка му измила и превързала раните му, но не се спуснала да гони другото момче, като си мислела тъй: „Ако хвана онова момче и го накажа, то ще си отмъсти двойно на моето. По-добре да го оставя.“ Ала детето започнало да мърмори:

— Личи си, че не си ми истинска майка! Да ми беше майка, не би се стърпяла и би дала на онова зло момче да разбере, та да не ме закача друг път.

Жената чула тия думи и се огорчила. Решила да върне детето на сестра си.

На мъжа си тя казала:

— Ти знаеш колко обичам момчето, как се грижех за него цели седем години, а все пак то не ме обича, както обича майка си, която никак и не вижда. Сега видях, че не струва да се отглежда чуждо дете. Аз няма да се успокоя, докато не измоля син от Махадева.

— Ти си изгубила ума си — рекъл мъжът. — Къде ще намериш Махадева? Той живее на небето, а ти не знаеш пътя, който води натам.

— Ще отида да го потърся — рекла жената, — ще го търся, докато го намеря. Няма да се върна вкъщи, додето не се уверя, че молитвата ми е чута.

Още същия ден тя напуснала своя дом. Дълго се скитала жената из джунглите, много дни и нощи прекарала в пустинята, като оставила далеч родната си страна, и най-после стигнала до една голяма река. Седнала да си почине и видяла, че край реката седят още две жени, дошли също отдалеч. Едната била царица и се казвала Коплинга, а другата — танцувачка.

Трите жени учудено се гледали една друга: никоя от тях не очаквала да срещне някого в това пустинно място.

Царицата заговорила първа:

— Коя си ти и къде отиваш? — попитала тя жената на търговеца.

— Аз съм жена на търговец, ида от далечна страна; търся Махадева. Той е милостив, та ще го помоля да ми дари дете. А ти, благородна жено, коя си и къде отиваш? — попитала тя царицата.

— И аз съм като тебе — с въздишка промълвила Коплинга, — макар да съм царица. Нямам деца, та съм тръгнала да търся Махадева, за да измоля от него детенце. А ти коя си и къде отиваш? — обърнала се Коплинга към третата жена.

— Аз съм танцувачка и също нямам деца; и аз търся Махадева, за да изпрося от него дете.

— Тогава да вървим заедно — предложила жената на търговеца.

Царицата и танцувачката се съгласили. И трите жени тръгнали на път.

Те вървели дълго и навлизали все по-навътре в пустинята. Никъде не срещали жив човек, никъде не се решавали да пренощуват. Краката им подпухнали от ход и се разранили, дрехите им се разкъсали. Те се хранели с диви плодове и корени. Най-сетне стигнали до брега на една много голяма река и се спрели в отчаяние: пред тях течал страшен огнен поток. Не знаели как да минат отвъд. Царицата и танцувачката заплакали:

— Защо бяха тия страдания и тревоги? Как да отидем по-нататък?

Но жената на търговеца не се отчайвала.

— Трябва ли да се спрем сега, когато вече толкова дълъг път сме изминали? — рекла тя. — Хайде да преминем през огъня!

И тя смело се хвърлила в огнените вълни. Ала спътниците й не посмели да я придружат.

— Вървете без страх — викала им през това време жената отсред реката, — огънят не пари!

Но жените се боели:

— Ние ще те чакаме тук. Ако намериш Махадева, кажи му и за нас.

Жената на търговеца излязла на другия бряг. Навлязла в дива страна, дето на всяка крачка срещала слонове, диви бикове, лъвове, тигри и мечки. Те ръмжели към нея от всички страни и й се зъбели. Ала жената безстрашно минавала край тях. Тя си мислела: „По-добре да загина тук, отколкото да се върна, без да достигна целта си.“ И дивите зверове я пропуснали да мине, без да я нападнат. В това време великият Махадева гледал от облаците към земята. Дожаляло му за жената, която вече дванадесет години се скитала с надежда да го срещне. Той посадил сред пустинята мангово дърво, до него направил извор, а сам той се превърнал на факир и застанал под дървото. Но жената била толкова дълбоко замислена, че не видяла ни факира, ни извора, ни дървото. Тогава факирът я повикал:

— Жено, жено, къде бързаш? Ела си почини!

Тя го погледнала и казала:

— Защо се грижиш за мене, благочестиви отче? Чети си молитвата и ме остави да си вървя!

— Спри се — извикал той повторно. — Изслушай ме!

Тя се спряла. Тогава Махадева се изправил пред нея, но не в образ на факир, а в пълния блясък на небесен господар. Жената паднала пред краката му.

— Къде бързаш, жено, кажи ми!

— Търся Махадева: дванадесет години скитам из пустинята и го диря, искам да го помоля да ми подари дете.

— Не го търси вече — властно отговорил Махадева. — Вземи това манго. — И той й подал един плод от чудното дърво. — Изяж го и си иди; твоята молитва е чута.

Тогава жената си спомнила за двете си спътници и рекла:

— Господи, ние сме три, но двете останаха при огнената река: те се уплашиха от страшния поток. Бъди милостив, подари и на тях деца.

А Махадева казал:

— Ако искаш, раздели с тях своето манго и те ще имат деца.

Махадева изчезнал, а жената, весела и щастлива, тръгнала към мястото, дето с нетърпение я очаквали царицата и танцувачката.

— Аз намерих Махадева — той ми даде вълшебно манго и ми позволи да го разделя с вас, за да имаме деца и трите.

Тя смачкала сочния плод, дала сока на царицата, кората на танцувачката, а ядката оставила за себе си.

И трите жени се върнали весели. Царицата и танцувачката скоро стигнали в своята страна, а жената на търговеца трябвало да върви още дълго време, докато стигне до града, дето живеел мъжът й.

Тя толкова отслабнала и се изменила през време на пътуването, че роднините й едва я познали и всички й се изсмели. Дори търговецът казал на жена си:

— Не виждам полза от твоето дълго скитане; ти се върна окъсана като просякиня, та всички ти се смеят.

— Нека се смеят — спокойно отговорила тя. — Аз видях Махадева, изядох вълшебното манго и ще имам дете.

Така и станало. След няколко месеца на търговеца се родил син. В същото време и царицата родила дъщеря, и танцувачката — също.

И трите жени били щастливи; всяка известила на своите роднини и познати и според състоянието си дала угощение на бедните — от благодарност към Махадева. Жената на търговеца нарекла своя син Койла за спомен на манговата ядка; танцувачката нарекла дъщеря си Маули, в чест на сладката обвивка на плода, а малката княгиня кръстили Чандра, понеже била хубава и нежна като светлата луна. Чандра била толкова хубава и мила, че един неин поглед покорявал всички сърца. Тя била най-хубавото дете в цялата страна, а поразително било това, че се родила с две скъпи гривни на краката: тия гривни растели заедно с нея. Такива гривни никой не бил виждал: скъпоценните камъни по тях блестели като звезди, а около тях висели мънички златни звънчета, които звънели, когато някой се приближи към детето. Бащата и майката не можели да се нагледат на момичето. Скоро били изпратени по цялото царство пратеници да свикат учените брамини, за да се узнае съдбата на княгинята. Събрали се мъдрите старци от всички краища на страната. Дълго мълчалите, най-после най-мъдрият от тях рекъл:

— Ако искате да спасите царството, отдалечете детето от страната: след време то ще подпали цялата държава.

Царят се разтреперал от гняв:

— Ти си лъжец! — извикал той. — Ти ще отговаряш с главата си за тези думи.