«Петър Вола (Датска приказка)»

Едно време живеели в едно ютландско село двама селяни, мъж и жена. Те имали голям чифлик. И двамата били добродушни, дори малко глупавички. Имотът им бил голям и много доходен, ала те му се не радвали. Една им била мъката, но затова пък голяма: нямали си деца. А защо им е толкова имот, като си нямат наследник? Кому ще оставят земята и парите след смъртта си?

От година на година двамата съпрузи забогатявали все повече и повече, само желанието им да си имат рожба така си и оставало несбъднато.

Един ден селянинът купил на панаира хубав вол. Животното било младо, силно и работно. Нарекли го Петър. Селянинът и жена му обикнали вола и се привързали към него. А и Петър ги обичал. Освен това той бил много умен: разбирал всичко, каквото му кажат.

Една вечер селянинът рекъл на жена си:

— Толкова обикнах Петра, че ако не беше вол, а човек — бих го осиновил. Жалко, че не може да говори. Но знаеш ли що ми идва на ума? Ще запитам клисаря дали не може да го научим да приказва. Клисарят е Много учен човек. Навярно ще успее да свърши тая работа. А щом нашият Петър проговори, ще си имаме добър и много умен наследник. Ще му оставим чифлика и другите имоти.

— Много добре — казала жената. — Клисарят е наистина умен и учен. Той знае много по-добре от мене и от тебе „Отче наш“, може да чете и да пише, знае сума молитви. Защо да не научи един вол да приказва? Та то не е кой знае каква мъчна работа за учения човек. Клисарят изглежда да е умна глава. Иди го запитай.

Мъжът отишъл на другия ден при клисаря и му поверил своите намерения.

— Как ти се струва? — запитал той. — Има ли някакво средство да се научи нашият Петър да приказва? Тогава ще мога да го осиновя: ще ми стане дете.

Клисарят бил много хитър. Той не се изсмял, като чул тоя въпрос. Напротив, с най-сериозен вид се огледал наоколо — да види дали няма някой да чуе що си приказват — и отговорил на чифликчията: