«Озарения»

След Потопа

Само щом идеята за Потопа се укроти, един заек се спря сред тревата и разлюлените камбанки и през воала на паяжината се помоли на дъгата.

О! Скъпоценни камъни, които се спотайват — цветята, прогледнали вече.

По дългата мръсна улица изникнаха сергиите и лодките се занизаха към морето, катерещо се като в гравюра.

Кръвта потече — при Синята брада, из кланиците, в цирковете, където Божието клеймо накара прозорците да избледнеят. Потекоха кръв и мляко.

Бобрите строяха. „Мазаграните“¹ димяха в кафенетата.

В голямата къща — с все още струящи стъкла — децата, целите в траур, се взираха в чудните гледки.

Някаква порта се хлопна — и на площада детето размаха ръце и сграбчи ветропоказателите и петлите по камбанариите, под святкащия порой.

Мадам ♦♦♦ постави пианото в Алпите. Литургията и първите причастия тържествено отекваха над хилядите олтари в катедралата.

Керваните потеглиха. И хотел „Сплендид“ бе въздигнат сред хаоса на ледовете и полярната нощ.

Оттогава луната слуша как чакалите вият сред тимиановите пустини и еклогите чаткат със своите копита из градината. По-късно в лилавата напъпила горичка Евхарис ми каза, че вече е настъпила пролетта.

Блато, кипи! Пяна, преливай над мостовете, заливай горите. Черни покрови и органи, мълнии, гръмотевици, надигайте се, трещете. Води и скърби, надигайте се. Върнете потопа.

Понеже, след като той се оттегли — о, тия скъпоценни заровени камъни, о, тия разкрехнали се цветя, — настана досада! И Царицата, тая Магьосница, която разпалва своята жарава в мангал от глина, никога не ще ни разкаже това, което тя знае и което за нас е загадка.

(обратно)

Детство

I

Този идол с черни очи и жълта грива, без дом и предци, но много по-благороден от фламандско и мексиканско предание! Неговите владения — лазурът и дръзкият злак — се стелят по крайбрежия, назовани от талази без кораби, назовани със свирепи имена на гърци, славяни и келти.

На края на дъбравата — цветята на сънищата звънтят, разпукват се, сияят — момичето с портокалови устни, с колена, кръстосани сред грейналия потоп, който блика от злака. Голота, която осеняват, прекосяват и намятат зуниците, растенията, морето.

Жени, които обикалят по терасите край морето. Инфанти и великанки, надменни негърки сред меднозеления мъх, съкровища из горичките с тучна земя и в размразените градини — млади майки и по-големи сестри с очи, замъглени от странствания. Султанши, принцеси с тиранични походки и одежди, дребни чужденки и жени примирено нещастни.

Каква скука. Време на „скъпата плът“ и „скъпата душа“.

II

Ето я мъничката покойница — зад разцъфтелите рози. Младата майка, същинска смъртница, слиза по стъпалата. Каляската на братовчеда скърца по пясъка. Малкият брат (той е в Индия!) също е тук — на карамфилената поляна, сам срещу залеза. Старците — погребани един до друг край стената, цялата в шибой.

Рой златисти листа кръжат край къщата на генерала. Всички са на юг. По червения път се стига до празната кръчма. Замъкът се продава. Капаците на прозорците са изтръгнати. Кюрето сигурно е отнесло ключа от църквата. Будките на стражите край парка са празни. Оградата е толкова висока, че се виждат само шумящи върхари. Впрочем там няма и какво да се види.

Ливадите навлизат в селцата, останали без петли и наковални. Шлюзът е вдигнат. О, тия крайпътни кръстове и мелници сред пустошта, тия острови и купени!

Жужаха магични цветя. Хълмите го люлееха. Приказно стройни животни сновяха край тях. Облаците се трупаха над набъбващото море, сътворено от вечността на топлите сълзи.

III

В гората има птица. Нейната песен ви спира и ви кара да се червите.

Има часовник, който не бие.

Има валог с леговище на бели зверове.

Има катедрала, която потъва. И езеро, което се възвисява.

Има детска количка, изоставена в сечището или поела стремително по пътеката, окичена с ленти.

Има трупа от маскирани дребни комедианти, мяркащи се по пътя, през гъсталаците край гората.

Има накрая, когато сте гладни и жадни, все някой, който ви пъди.

IV

Аз съм светецът, който се моли на терасата, както мирните животни пасат чак до морето на Палестина.

Аз съм мъдрецът в мрачно кресло. Клоните и дъждът се хвърлят в прозорците на библиотеката.

Аз съм пешеходецът по големия път през ниската гора. Ромолът на шлюзовете заглушава моите стъпки. Дълго се взирам в меланхоличното златно пране на залеза.

На драго сърце бих станал детето, изоставено на вълнолома, който се врязва в морето. Малък слуга, поел по алеята, с високо вдигнато чело.

Пътеките са стръмни. Хълмовете са покрити с жълтуги. Въздухът — неподвижен. Колко далече са птиците и потоците! Краят на света — само това е пред тебе.

V

Нека ми дадат накрая тази гробница, белосана с вар, с циментови груби основи — дълбоко в земята.

Облегнал съм се на масата. Лампата ярко огрява вестниците, които препрочитам като идиот. Тези безсмислени книги.

На огромно разстояние, горе, над моя подземен салон, къщите са пуснали корени и се събират мъглите. Калта е черна или червена. Чудовищен град и безкрайна нощ.

Малко под тях са каналите. Отстрани — само плътна земя. И може би бездните от лазур, кладенци с огън. Това е може би на предела, където се срещат луни и комети, морета и притчи.

В часовете на горест аз си представям кълба от сапфир и метал. Аз съм владетелят на тишината. Защо ли нещо като отдушник се мержелее в ъгъла на небето?

(обратно)

Приказка

Един Принц се разсърдил, че бил обречен вечно да се стреми към съвършенството на простото великодушие. Предвиждал дивни превъплъщения в любовта. Подозирал своите жени, че са способни на повече от тая угодливост, накичена с лазур и разкош. Искал да види истината, часът на желанията и тяхното истинско сбъдване. Било, или не, заблуда на вярата — той искал това. Най-малкото имал достатъчно земна власт.

Всички жени, които го познавали, намирали смъртта си. Каква разруха в градината на красотата! Но те го благославяли дори и под ножа. Той не нареждал да му водят нови. Жените идвали сами.

Погубвал всички, които го следвали. След лов или пир. Но всички го следвали.

За разтуха изкормял великолепни животни. Палел дворците. Нахвърлял се върху хората и ги съсичал. Но тълпите, златните покриви, хубавите животни не свършвали.

Може ли да се опиваш от разрухата? Да се подмладяваш от жестокостта? Народът му не роптаел. Никой не излагал на показ своите възгледи.

Една вечер той гордо препускал. Появил се някакъв Призрак. Приказно хубав, позорно хубав дори. Лицето му, цялата му осанка излъчвали обещание за любов — многолика и сложна! За неизказано, непоносимо щастие! Принцът и Призракът си нанесли най-смъртоносните рани. Невъзможно било да останат живи! И тъй, те умрели.

Но Принцът си умрял в двореца. Когато му дошъл редът. Принцът бил този Призрак. Призракът бил Принца.

Мъдрата музика липсва на нашите желания.

(обратно)

Парад