«Нощ в Лисабон»

I

Взирах се в кораба. Ярко осветен, той бе пуснал котва в реката Тежу недалеч от кея. Вече цяла седмица се намирах в Лисабон и все още не бях свикнал с безгрижната светлина на този град. Там, откъдето идвах, градовете чернееха нощем като рудници и един фенер в тъмнината бе по-опасен от чумата в средновековието. Аз идвах от Европа на двадесетото столетие.

Корабът, който товареха, беше пътнически. Знаех, че на следващата вечер трябваше да отплава. Под острата светлина на голите електрически крушки хвърляха товари с месо, риба, консерви, хляб и зеленчук; работници влачеха багаж на борда, а един кран тъй безшумно мяташе нагоре бали и сандъци, сякаш бяха без тегло. Параходът се стягаше за път, като че ли бе Ноевият ковчег по време на потопа. Той беше Ноев ковчег. Всеки кораб, който през тези месеци на 1942 година напускаше Европа, бе Ноев ковчег. Америка беше Арарат, а стихията нарастваше с всеки ден. Заляла бе отдавна Германия и Австрия и проникнала дълбоко в Полша и Прага; погълнати бяха вече Амстердам, Брюксел, Копенхаген, Осло и Париж, градовете на Италия изпущаха отвратителната й воня. И Испания не бе сигурна вече. Португалският бряг стана последно убежище на бегълците, за които справедливост, свобода и толерантност значеха повече от родина и живот. Който оттук не успееше да стигне обетованата земя Америка, бе изгубен. Той трябваше бавно да гине сред джунглата на отказаните входни и изходни визи, недостижимите разрешения за работа и за пребиваване, лагерите за интернирани, бюрокрацията, самотата, чуждата страна и потресаващото всеобщо равнодушие към съдбата на отделния човек — неизбежна последица от война, страх и мъка. По това време човекът не бе вече нищо; един редовен паспорт — всичко.