«Нощен министър»

— Ясно… Ясно… — Едрият портиер го изгледа търпеливо. — Има три вида процедури — обикновена, бърза и извънредно спешна. Коя ще предпочетете?

— Извънредно спешната! Въпросът е от изключително…

— Разбрах, Нататък.

Мъжът хукна. Портиерът викна подире му:

— Къде отивате? Първо на гишето, за формуляр! Мъжът се нареди на опашката пред гишето; за щастие бяха само трима. Щом дойде неговият ред, рече:

— Трябва да говоря с…

— Не ме интересува, аз продавам формуляри.

— Дайте ми един извънредно спешен.

— На съседното гише.

— Не може ли да го получа от вас?

— А вие не можете ли да прочетете какво пише тук?

— Младежо, по-бързо! — възропта старицата, която стърчеше зад него. Мъжът се запъти към другото гише.

— Застанете на опашката! — викна му някакъв мъж.

— Но аз вече бях на другата…

— Хич не ни интересува! — кресна друг. Намеси се един полицай:

— Хайде.

Наложи се мъжът да се нареди зад още двайсет души; опита се да се овладее. Когато дойде неговият ред, получи червен формуляр.

— Хиляда и двеста.

— Защо толкова скъпо?

— Петстотин за спешност, триста за извънредно, четиристотин такса за секретариата; ясно?

Мъжът не възрази и тръгна из залата; щом зърна свободна маса, хукна към нея, размахвайки формуляра; седна и почна да го попълва, като остави много празни графи. А сега накъде? Правилникът бе окачен на стената; състоеше се от тридесет и три члена и деветдесет и седем параграфа, заемаше няколко метра от стената. Мъжът започна да го чете най-търпеливо, но издържа до параграф пети от член трети. Отчая се, озърна се и видя гише, на което пишеше „Справки“. Пред гишето имаше голяма опашка. Тогава мъжът отиде отново при портиера, който решаваше някаква кръстословица.

— Моля…

— На гише „Справки“ — измърмори портиерът и го погледна.

Мъжът се примири и застана на опашката. След четвърт час дойде и неговият ред.

— Така ли се попълва формуляр? На толкова години сте, а не можете да… — Служителката се ядоса и започна да нанася поправки, ама толкова бързо, че мъжът се зачуди как тя можеше да разбере какво е написал.

— Знаете ли какво си мисля? Не дай, боже, да се наложи човек като вас да управлява космически кораб…

— А вие знаете ли кой съм аз? — възкликна мъжът и се опита да измъкне значката си от петлика, за да й я покаже.

— По-спокойно. Не ме интересува. Днес всеки е нещо. Нямам време за губене; щом не сте попълнили формуляра, както трябва, толкова по-зле за вас. — И момичето го отпрати.

Мъжът побесня и тръгна да обикаля с червения формуляр в ръка. В дъното на коридора зърна някакъв разсилен, седнал на стол. Отиде при него.

— Извинете… Разсилният не го и погледна.

— Извинете… Видя, че разсилният попълва фиш от Тото-космос.

— Аха, и вие ли играете? — запита го той, като се престори, че му е интересно. — Имате ли някаква система?

Разсилният повдигна глава:

— Как мислите, дали Андромеда ще победи Кентавър? Мъжът се позамисли:

— Те са от една класа. Би трябвало да знаем имената на екипажите.

Разсилният възрази:

— Един мой приятел играе по научна система… на времето беше в космическата милиция.

— Кога?

— Преди седем години.

— Доста отдавна, значи. Ако искате, бих могъл да се осведомя.

— Наистина ли? — погледна го разсилният. — Астронавт ли сте?

— Аз съм капитан Владимир Кларк.

— За пръв път чувам името ви. В кой отбор участвувате?

— В никой; аз съм офицер от кариерата. Я ми кажете, къде трябва да отнеса този формуляр?

— Ама нали ще ми се обадите, преди да си тръгнете?

— Разбира се. И аз съм запалянко. А за формуляра?

— Елате.

Поведе го по коридора, отвори една врата и излязоха пред някакво стълбище.

— На първия етаж, в петнайсета стая.

Капитанът се качи. Почука на вратата на стая номер петнайсет; отвори му някаква черноока жена, без грим, облечена в бяло. Тя дръпна формуляра и му посочи стола:

— Дайте ми документите си.

Капитанът ги подаде; жената взе една жълта папка, пъхна в нея формуляра заедно с документите, затвори папката и надписа корицата.

— Как се казвате?

— Нали ви дадох документите си?

— Как се казвате?

— Владимир Кларк.

— Кое е името, кое — презимето? Човек днес не може да се оправи с тези имена.

— Кларк — отвърна примирен капитанът. — Вижте какво, въпросът е извънредно спешен. Става дума за…

— Излишно е да ми го казвате; червеният формуляр е достатъчно красноречив. Докторът ще ви приеме веднага щом се освободи.

— За какво ми е?

— Вие ме смайвате! Бих могла да ви бъда майка; защо говорите такива работи? Знаете ли колко души идват тук, за да дрънкат какви ли не глупости? Нашата служба е необходима, за да отсява хората с болно въображение.

— Но аз…

— Знаете ли колко са?

— Но аз…

— Не се вълнувайте. Успокойте се, това може да се отрази на психотехническия изпит.

— Но аз…

Нищо не помогна; медицинската сестра излезе, преди той да успее да й каже, че… Вратата се отвори почти веднага, сестрата му се усмихна:

— Заповядайте. Капитанът влезе и започна:

— Господин докторе…

— Всичко ми е ясно — прекъсна го психоаналитикът. — Разположете се удобно. Предполагам, че не за пръв път попълвате тестове.

— Не. Исках да ви кажа…

— Ясно. Заповядайте. Този часовник е точен; ще отбележи времето за всеки попълнен тест. Вие трябва да сложите формуляра в онзи процеп; после, внимавайте, има три кутии — жълта, червена и синя; червеният формуляр се слага в червената кутия, синият…

— Разбрах — прекъсна го капитанът. — Но аз…

— Разполагате с неограничено време…

— Но аз не мога да губя нито миг; става дума за нещо извънредно важно.

— Излишно е да го казвате на мен. Аз съм лекар, и толкоз. Успокойте се и попълнете тестовете.

Лекарят излезе; капитанът понечи да хукне подире му и да зареже всичко, но се овладя; новината беше много сериозна, трябваше да говори лично с директора, а това беше единственият начин да стигне до него. Откакто през далечната 1960 година електронният мозък бе доказал, че може да свърши за четири дни онова, което осемстотин счетоводители вършат за месец, бюрокрацията — обзета от ужас, че може да бъде пометена — постепенно сложи ръка на машините и разгърна около тях такава дейност, че се наложи да удвоят броя на служителите. Имаше два начина човек да съобщи нещо на директорите от Министерството на междупланетните работи — да пише или да се яви лично. Капитанът писа, но никой не му отговори; преди три дни прати и своя помощник Хуарес, но той изчезна; а сега бе дошъл лично и бе загубил вече цял час!