«Самотникът и лилията»

Пролог

„Единствената ми любов се роди от моята единствена омраза.“

Шекспир, „Ромео и Жулиета“

Париж 1748

Затвора Ла Салпетриер

— Преместихме я тази сутрин в отделна килия, както заповядахте. Това предизвика бъркотия в общата килия; на нашите алени лилии обикновено не се полагат такива привилегии. — Грубият глас на тромавия пазач отекна във влажния, сив тухлен коридор на огромния затвор. Той махна на мъжа, скрит в широка пелерина, за да го последва. Моите хора здравата се изпотиха, докато подсигурят реда, след като я отведоха.

— Добре ти се плаща за неудобствата — припомни кратко на грубия пазач мъжът с наметалото.

— Да, струва си — призна той мрачно, като вдигаше искрящата факла високо над главите им, за да освети пътя в непрогледния мрак на тунела, водещ към единичните килии.

Влажното течение на студения ноемврийски въздух препускаше през забранения коридор, принуждавайки високия мъж да се загърне по-плътно във вълненото си наметало. Огромната вътрешност на крепостта, разположена на брега на Сена, бе по-студена и от улиците. Сградата, която някога беше склад за военни амуниции, а от няколко години се бе превърнала в затвор за жени от проститутки до политически затворнички и дори невменяеми — сякаш попиваше влагата на реката. По пропитите вече от влагата стени се бяха образували капки.

— Ще видите, че се е променила, мосю — предупреди пазачът през рамо, докато прекрачваха тесния коридор. — Беше горда и арогантна като всички останали аристократи, когато я докараха. Двете денонощия с отрепките на Париж я разстроиха. Когато усети ужилването на изгарящото желязо върху рамото си, когато усети fleur de lys