«Последният оракул»

На Шей и Брис, защото са върхът

Благодарности

В основата на един роман може и да стои вдъхновението, но крайният продукт би бил невъзможен без усилията на екипа, с който авторът работи. В последния си роман отдадох нужното на фантастичния екип от „Харпър Колинс“, чиито умения се оказаха безценни. Сега бих искал да кажа няколко думи за писателите от моята група „критици“, които са с мен от самото начало на кариерата ми (когато пишех ужасни разкази — отдавна погребани на сигурно място в задния двор). Благодарение на техните критики и съвети станах по-добър писател. Нека Най-напред благодаря на Пени Хил, на Стив и Джуди Прей и на Дейв Мъри, към които твърде често се обръщам за помощ в последния момент. Ред е на основната група, която е неотлъчно с мен през минното поле от самото начало — Каролин Уилямс, Крис Кроу, Лий Гарет, Джейн О’Рива, Майкъл Галоуглас и Дени Грейсън. И към новата кръв в групата, чиито идеи внесоха свежест в атмосферата — Ленард Литъл, Кати Л’Еклус и Скот Смит. И накрая има един джентълмен, който преди известно време се премести в другия край на страната, но който заслужава специално признание като мой приятел, ментор и колега — Дейв Мийк. Извън тази група са двамата титани Каролин Маккрей и Дейвид Силвиан, които упорито ме тласкат все по-нависоко. Искам да благодаря също на Дж. А. Конрат, автор на великолепната поредица за Джак Даниелс, задето беше до мен в момент на криза; на Джоту Дж. Камлани за помощта му с хладните оръжия; на Антъни Осса-Ричард-син за личната му помощ с историята на Делфи. Колкото до сърцевината на този роман, бих искал да изкажа особена благодарност на Темпъл Грандин (авторка на „Животни в преход“), както заради вдъхновението, което легна в основата на тази книга, така и задето ми позволи да я цитирам. И накрая, специална благодарност на четиримата, които бяха до мен през всички етапи на тази продукция — моята редакторка Лиса Кюш и колежката й Мей Чен, и на агентите ми Рас Глен и Дани Барър. И както винаги, нека подчертая, че за всякакви фактологически и други грешки следва да вините само и единствено мен.

Бележки от историческите архиви

„Най-великите проникновения на човечеството се раждат от лудост, която е божествен дар“

Сократ (за Делфийския оракул)

Древните гърци имали цял пантеон от богове и твърдо вярвали в силата на пророчеството. Почитали онези, които гадаели бъдещето по вътрешностите на кози, които виждали предзнаменования в дима на жертвените клади, които предричали предстоящи събития по подредбата на хвърлени кости. Ала един човек бил ценен най-високо от всички — тайнственият Делфийски оракул.

В продължение на близо две хиляди години поредица от строго охранявани жени обитавали храма на Аполон в планината Парнас. Поколение след поколение избраната жена се възкачвала на пророческия трон и приемала името Пития. В състояние на породен от изпарения транс тя отговаряла на въпроси за бъдещето — от най-дребните до такива с историческо значение.

Сред почитателите й били водещи фигури в гръцката и римската история — Платон, Софокъл, Аристотел, Плутарх, Овидий. Дори ранните християни се прекланяли пред таланта й. Микеланджело й отредил видно място на тавана на Сикстинската капела — изобразил я как предсказва идването на Христос.

В наше време е нормално да си зададем въпроса дали не е била шарлатанка, заблуждавала хората с отговори, които могат да се тълкуват многозначно. Един факт обаче не подлежи на съмнение — почитана от царе и завоеватели по целия свят, Пития променяла с пророчествата си курса на човешката история.

И макар Делфийският оракул да е забулен в мистерия и легенди, една истина излезе наяве. През 2001 година археолози и геолози откриха странна подредба на тектоничните плочи под планината Парнас, която пропуска въглеводородни газове, включително етилен, който предизвиква еуфорични халюцинации — с други думи, изпаренията, описани в историческите архиви.

Така учените разкриха една от тайните на Пития, но централният въпрос все още остава загадка — наистина ли е предсказвал бъдещето Делфийският оракул? Или всичко е било плод на свещена лудост?

(обратно)

„Човеко, познай себе си и ще познаеш вселената и боговете“

надпис в храма на Делфи

398 година от новата ера

Планината Парнас, Гърция

Дошли бяха да я убият.

Жената стоеше при порталната колонада на храма. Потръпваше в тънката си дреха, семпла риза от бял лен пристегната в кръста, но не студът преди зазоряване вледеняваше костите й.

Осветена от факли процесия се изкачваше по склоновете на Парнас като река от огън. Следваше широката павирана пътека на Свещения път, който лъкатушеше към храма на Аполон. Мечове се удряха в щитове и задаваха ритъм на стъпките им — петстотин мъже, цяла кохорта от римския легион. Пътят се виеше между потрошени статуи и отдавна плячкосани съкровища. Всичко, което можеше да гори, беше опожарено.

Танцуващите сред руините пламъци на факлите създаваха илюзията за по-добри времена, огънят вдъхваше измамен живот на отколешно великолепие — преливащи от злато и скъпоценности ракли, легиони от статуи, излезли изпод длетото на най-добрите майстори, тълпи, сбрали се да чуят пророческите думи на Оракула.

Вече не беше така.

През последното столетие Делфи беше понесъл ударите на галски завоеватели, на тракийски вандали, но най-много поражения му бе нанесла немарата. Малцина идваха да чуят думите на Оракула — козар, таящ съмнения във верността на жена си, някой и друг моряк преди да потегли през водите на Коринтския провлак.

Дошъл беше краят на старите времена, краят на Делфийския оракул. След тридесет години на пророчества тя щеше да е последната с името Пития.

Последната пророчица от Делфи.

Ала с тази прокоба идеше и едно последно предизвикателство.

Пития се обърна на изток, където небето започваше да просветлява.

„О, розоволика Еос, богиньо на зората, ако можеше да пришпориш Аполон и да впрегне той четирите си коня в слънчевата колесница“.

Една от сестрите на Пития, млада послушница, излезе от храма зад нея.

— Господарке, елате с нас — примоли й се младата — Още не е късно. Още има време да избягаме при другите в пещерите на високото.

Пития сложи утешително ръка на рамото й. През изминалата нощ другите жени бяха потеглили към негостоприемните чукари над храма да потърсят убежище в пещерите на Дионис. Но Пития имаше да свърши още нещо тук — един последен дълг.

— Господарке, няма време за това последно пророчество, нима не разбирате?

— Трябва да го направя.

— Тогава направете го сега. Преди да е станало късно.

Пития се извърна.

— Трябва да изчакаме зората на седмия ден. Така правим ние.

Тя беше започнала подготовката още по залез слънце предната вечер. Окъпала се беше в сребърния извор на Кастилиа, пила беше от извора на Касотис, изгорила бе дафинови листа върху олтара от черен мрамор пред храма. Следвала беше ритуала прецизно, също като първата Пития преди хиляди години.

Само дето този път пророчицата не беше сама по време на ритуалното пречистване.

С нея беше момиче, едва навършило дванайсет години.

„Толкова малко, а така странно“.

Детето беше стояло голо във водата на извора, докато другите жени го миеха и мажеха с благовонни масла. Не беше казало и дума, само стоеше с протегната ръка, отваряше и затваряше пръсти, сякаш да хване нещо, което другите не виждаха. Кой ли бог го беше наказал с такова страдание, благославяйки го в същото време? Дори Аполон не би направил такова нещо, в това Пития беше сигурна. Само че думите на детето отпреди трийсет дни можеха да идват единствено от боговете. Думи, които се бяха разчули и без съмнение причиниха огньовете, които сега се катереха към Делфи.

По-добре изобщо да не бяха водили детето тук.

Пития се беше примирила с мисълта, че Делфи ще изчезне в забвение. Помнеше добре думите на една от предшественичките си, живяла преди столетия — думи на зловеща поличба.

Император Август я попитал: „Защо Оракулът се умълча така?“.

Сестра й отговорила: „Едно еврейско момче, бог, що владее сред благословените, иска да напусна този дом…“.

Тези думи се оказаха вярно пророчество. Култът към Христос се разпространи като горски пожар, погълна империята и унищожи всяка надежда, че старите порядки ще се завърнат.