«Той и Вяра»

Актуална версия на този разказ, както и други произведения от Тодор Арнаудов, можете да намерите на неговата [[http://geocities.com/todprog/|лична страница]].

Приказната гледка постепенно ускоряваше ударите на сърцето му. Човекът се почувства като бегач, застинал в очакване на стартовия изстрел, който така и не идва, и не идва… Търпението изтичаше и жегата в душата се увеличаваше. Той бе готов да сгреши като същия бегач, неуспял да удържи напрежението и тръгнал преди пукота на пистолета да обяви началото на последното усилие по пътя към победата.

За щастие не успя да го стори, защото най-накрая се появи нещо ново — трета Луна, добавяща още сребърна красота във вълшебната смесица от черен мрак и светли лъчи.

Четвърта, пета, шеста… Светлината надделяваше все повече, докато месечините по небето се появяваха от нищото и запълваха черния космос с блясъка си. Станаха толкова много, че той вече не можеше да ги преброи. Десетки, стотици… Чувството, което пареше в сърцето му, ставаше все по-величествено и завладяваше душата му все по-мощно. Мислеше си, че остава само да се срещне с Него и да разбере Истината.

Той стоеше в тъмнината на стаята до него. Нямаше нужда от светлина, защото можеше да бъде каквото си поиска. Показвачът обаче светна, защото сметачът му съобщи нещо важно.

Миро усети, че нещо не е наред в дошлите на главата му събития. Постепенно съзнанието му се избистряше и недоволството избликна — опитите, които провеждаха с Той…

— Какво беше сега? — попита Той.

Само за науката… (почти) бе готов да позволи на друг човек да го наблюдава така докато спи.

— Луни. Стотици луни, които изникват на небето.

— Ден или нощ?

— Нощ. Блещукат звезди, но безброй пълни луни започват да затрупват всичко и те изчезват… Сякаш идва Второто пришествие…