— Тате, какво ще стане ако Свръхчовека — дето на гърдите му пише „С“, има едно такова дълго наметало, дето се развява; и може да лети в небето и в космоса без скафандър — се спусне отнякъде, вдигне оня 16-етажен блок заедно със стотиците запалянковци в него, дето гледат от терасите; и, като го вдигне, да го засили към стадиона все едно че удря с чук по силомер като онези по панаирите, дето имат едно такова кръгло, дето се издига, блъска се в една камбанка и се чува „дзън“? — изчурулика Ваньо, след като се опита да преброи многохилядното множество на почти празната отсрещна трибуна; макар че беше още малко момченце и не бе изучил всички тънкости на смятането, — за имагинерния анализ и диференциалната топология бе чел само общи приказки — намираше тази занимавка за по-забавна от онази черничката, дето многохилядното множество чоплеше със зъбите си в миговете, в които не си дереше гърлото.
— Свръхчовекът е измишльотина на един възрастен чичко, тате… — отговори бащата многозначително и проследи как топката минава на девет-десет метра над напречната греда на вратата на символичните домакини.
Таткото не само че беше пораснал и изучил Имагинерния анализ и Диференциалната топология, а даже преподаваше последната на студенти в Университета.
— Не бяха ли двама чичковци? — изненадано възрази Ваньо.
— Онези чичковци са били творчески личности, а Свръхчовека е плод на обърканото съзнание на един друг чичко, дето е бил малко болен.
Ваньо недоволно смръщи вежди.
— Защо пък да е бил болен? — попита той, докато гледаше как Секиров, от отбора на символичните гости, подкосява Леваков от символичните домакини. — Един друг чичко е бил лош, дето не е разбрал тоя чичко; другият чичко е бил нисък, имал е мустачки и лента на рамото като капитан; той е обичал да си вдига ръката, защото винаги е знаел, когато учителката е задавала въпрос; и се е дерял по-силно от запалянковците, докато хиляди души са марширували в негова чест.
— И двамата са били лошички, завалиите… — тъжно промълви бащата и сдъвка семката, която, самоосолила се от скръбни сълзи заради съзнанието за жестоката си участ, очакваше да бъде сплескана от зъбите.
Комментарии к книге «Подарък», Тодор Арнаудов
Всего 0 комментариев