«Мухи»

— Мухи! — уморено рече Кендъл Кейси и замахна. Мухата направи кръг и след което се върна при него и се настани удобно на яката на ризата му.

Отнякъде се разнесе бръмченето на втора муха.

— Не очаквах да те видя, Кейси — доктор Джон Полън прикри лекото потреперване на брадичката си, като приближи бързо цигарата към устните си. — Нито пък теб, Уинтръп. Или би трябвало да те наричам Преподобни Уиптръп?

— Трябва ли аз да те наричам професор Полъп? — върна му го Уинтръп, докосвайки болезнена струна от богатото на чувства приятелство.

След двайсет години всеки един от тримата се опитваше да се домогне отново до лодката на отдавна отплувалото им приятелство. Правеха го с доста увъртания и натяквания, почти без успех.

„По дяволите — помисли си раздразнен Полън, — защо им е на хората да ходят по такива юбилейни срещи?“

Яркосините очи на Кейси бяха все така препълнени с неадресирания гняв на студент-второкурсник, който проявява едновременно и умствени способности, и разочарование, и наченки на цинична философия.

Кейси! Страшилището на колежа!

Той така и не бе успял да надрасне този свой образ. Двайсет години по-късно Кейси си бе Кейси — страшилището на колежа. Полън долавяше това от начина, по който той безцелно свиваше пръсти, от стойката на запазеното му тяло.

А Уинтръп? Той бе с двайсет години по-стар, по-отпуснат, по-закръглен. Кожата му бе станала по-яркорозова, а очите бяха добили по-мек израз. Но все пак така и не се бе доближил до спокойната увереност, която никога нямаше да достигне. Личеше си по бързата му, бегла усмивка, която никога не изчезваше напълно от устните му, сякаш той се страхуваше, че няма да има с какво да я замени, че нейната липса ще превърне лицето му в меко, безформено желе.

Полън се умори да разчита безцелните трептения на мускулите им, дотегна му да ги гледа — узурпирали мястото на неговите машини, омръзнаха му прекалено многословните им тиради.

Дали те съумяваха да го проумеят, както той проумяваше тях? Дали и най-малкото нетърпение в очите му издаваше факта, че го гнетеше възмущение, което бе плъзнало из душата му като плесен?

„Дяволите го взели — помисли си Полън, — защо не си стоях настрана?“

Тримата седяха и чакаха някой от тях да каже нещо, да измъкне това „нещо“ от онази двайсетгодишна празнота и да го пренесе разтреперан в настоящето.

Полън това и направи:

— Все още ли се занимаваш с химия, Кейси?

— Да, по начина, по който на мене ми допада — отговори той рязко. — Аз не съм учен като тебе. Изследвам насекоми за Е. Дж. Линк в Чатъм.

— Наистина ли? — удиви се Уинтръп. — Ти така и беше казал, че ще се заемеш с изследователска работа върху насекоми. Спомняш ли си, Полън? И при все това мухите се осмеляват да те преследват, Кейси?

— Не мога да се отърва от тях — отговори Кейси. — Аз съм най-доброто опитно поле за тях в лабораториите. Нито едно съединение, което приготвяме, не ги отпъжда, щом аз съм наблизо. Някой веднъж каза, че причината е в миризмата ми. Привличам ги.

Полън си спомни кой го бе казал.

— Иначе казано… — поде Уинтръп.

Полън усети, че се започва и изтръпна.

— Иначе казано — продължи Уинтръп, — това е проклятието, както ви е известно. — Устните му този път се разтегнаха малко повече, за да стане ясно, че той се шегува, че не държи сметка за миналото.

„Отвратително! — помисли си Полън. — Те дори говорят със същите изрази отпреди двайсет години.“

Така миналото се завърна.

— Напаст от мухи — замахна Кейси. — Да сте виждали някога подобно нещо? Защо не летят към вас двамата?

— Има нещо в миризмата на тялото ти, Кейси. — Джони Полън се изсмя гръмогласно. По-късно още много пъти се смя. — Ти си просто дар божи за науката. Открий химическата субстанция на мириса, синтезирай я, смеси я с ДДТ и ще имаш най-добрата отрова за мухи в света.

— Хубава работа. И на какво толкова мириша? Да не би на разтопена женска муха? Жалко, че си хабят силите да оплюват мен, когато целият свят е заприличал на огромна купчина изпражнения.

Уинтръп смръщи лице и почти изрецитира:

— Красотата не е единствената притегателна сила за съзерцателя, Кейси.

Но той не го удостои с директен отговор. Вместо към него, се обърна към Полън:

— Знаеш ли какво ми каза вчера Уинтръп? Каза, че тези отвратителни мухи са проклятието на Билзебаб.

— Пошегувах се — обади се веднага Уинтръп.

— Какъв е тоя Билзебаб? — запита Полън.

— Тук има каламбур, игра на думи — поясни Уинтръп. — Древните евреи са използвали този израз, а той е един от многото, за да осмиват чуждите богове. Думата идва от Ба’ал, което значи господ и от зевав, което значи муха. Бог на мухите.

— Е, хайде сега, Уинтръп, не ми казвай, че не вярваш в Билзебаб.

— Аз вярвам в съществуванието на злото — настоя на своето Уинтръп.

— Ама аз ти говоря за Билзебаб. За живия Билзебаб — с рога и с копита. Едно страховито божество.

— В никакъв случай. — Уинтръп се наежи още повече. — Злото е нещо краткотрайно. В края на краищата то трябва да загуби…

Полън се подразни и побърза да смени темата:

— Между другото, предстои ми следдипломна квалификация при Винер. Говорих с него онзи ден. Ще ме вземе.

Уинтръп изведнъж засия и веднага поде новата тема:

— Не думай! Просто чудесно — пресегна се той и стисна ръката на Полън: винаги искрено се радваше на успехите на останалите. Кейси често отбелязваше това негово качество.

— Кибернетика Винер ли? — обади се веднага той. — Ами щом можеш да го изтраеш, предполагам, че и той ще те понесе.

— Какво мисли той за твоята идея? — продължи Уинтръп. — Каза ли му за нея?

— Каква идея? — настоя да разбере Кейси.

До този момент Полън се пазеше да не спомене нещо за темата си пред него. Но Винер вече я бе приел, одобрил я бе със своето обичайно, равнодушно „интересна работа“. Да видим сега ще може ли Кейси да я охули с ироничния си смях?!

— Не е нещо особено — поясни Полън. — По същество тя е просто една идея, че по-скоро чувството е общото звено в живота, отколкото логиката или разумът. На практика нещата се свеждат до утвърждаването на една банална истина. Човек не може да каже какво си мислят бебетата и дали изобщо мислят, но е очевидно, че те се сърдят, плашат се или са доволни, когато са на няколко дни. Разбирате ли ме? Също като при животните. Можеш за секунда да различиш дали кучето се радва, дали котката е уплашена. Смисълът е в това, че ако се намираме в една и съща обстановка, техните емоционални реакции са същите като нашите.

— И? Какви са изводите ти? — запита Кейси.

— Още не зная. Засега мога да кажа само едно: чувствата са общовалидни. Да допуснем, че сме в състояние да изследваме обстойно всички човешки тези, заедно с действията на някои животни, а после да ги приравним към видими емоции. Съществува голяма вероятност да открием тясна взаимовръзка помежду им. Възможно е емоцията „А“ винаги да е обуславяна от действието „Б“. После нека се опитаме да ги съпоставим с реакциите на животните, чиито емоции бихме могли да разгадаем с помощта на логиката. Както е при змиите или при омарите.

— Или при мухите — добави Кейси и нанесе яростен удар по едно от тези нахални насекоми, след което рязко очисти остатъците му от китката си, изпълнен с бесен възторг. — Продължавай, Джони. Аз ще доставям мухите, а ти ще ги изследваш. И току-виж сме утвърдили науката мухология, а също и усилията да ги направим щастливи, като отстраним тяхната невроза. В края на краищата искаме най-доброто за тези, които са най-много, нали така? А мухите са много повече от хората.

— Е, щом казваш.

— Я ми кажи, Полън, ти изобщо доведе ли докрай онази своя съдбоносна идея? Все пак ние всички знаем, че ти си блестящ кибернетичен ум, но лично аз не съм чел твоите статии. При толкова много начини за пилеене на времето, човек все нещо ще пропусне, нали ме разбираш?

— Каква идея? — запита Полън сковано.

— Хайде сега пък ти. Добре знаеш каква. Чувствата при животните и всякакви такива глупости. Ама че време беше. Тогава познавах истински луди хора. Сега срещам само идиоти.

— Така е, Полън — обади се Уинтръп. — Спомням си го много добре. През първата година от следдипломната си квалификация ти правеше някакви изследвания върху кучета и зайци. Спомням си, че дори се опита да работиш по мухите на Кейси.

— Нищо не стана — отвърна Полън. — Все пак стигнах до някои нови принципи на изчисления, така че не беше пълен провал.

Защо ли говореха за това?