Николо Мазети лежеше по корем върху килима, подпрял брадичка с малката си длан и слушаше барда печален. Някой напълно основателно дори би заподозрял, че тъмните му очи са пълни със сълзи — лукс, който едно единайсетгодишно момче може да си позволи само ако е останало само.
Бардът разказваше: „Живели някога в гъстата гора един беден дървар и двете му сиротни дъщери, останали без майка. И двете били красиви като ясен ден. По-голямата дъщеря имала дълга черна коса, досущ гарваново крило, а на малката косата сияела като злато, като слънце в есенен следобед.
Много пъти, докато двете очаквали баща им да се върне у дома след дългия работен ден в гората, по-голямото момиче сядало пред огледалото и започвало да пее…“
Николо не чу за какво пеело, защото в стаята влетя един глас отвън: „Хей, Ники!“
Николо, чието лице засия в същия миг, се втурна към прозореца и извика на свой ред: „Хей, Пол!“
Пол Лоб помаха възбудено. Той бе по-слаб от Николо и не толкова висок, макар че бе с половин година по-голям от него. По лицето му се четеше напрежение, което момчето се стараеше да потисне, но бързо премигващите му клепачи го издаваха.
— Хей, Ники, пусни ме да вляза. Имам идея и половина. Почакай само да я чуеш! — той се огледа бързо, сякаш проверяваше за подслушвачи, но дворът пред къщата бе пуст. После за всеки случай повтори шепнешком: — Почакай само да я чуеш!
— Добре. Ще отворя вратата.
Бардът продължаваше да разказва напевно, без да съзнава внезапната загуба на интерес от страна на Николо. Когато Пол влезе, той тъкмо казваше: „… след което лъвът изрекъл: — Ако ти ми намериш изгубеното яйце на птицата, която прелита над Абаносовата планина веднъж на десет години, аз ще…“
— Това да не е бард, дето го слушаш? — запита Пол. — Не знаех, че си имаш бард.
Николо се изчерви и си възвърна печалния облик:
Комментарии к книге «Някой ден», Кортел
Всего 0 комментариев