Дали ви се е случвало някога, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието сбогом и да литнете, носени от страшен вихър, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката?
Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко — а какво ли от човека не може да се отнеме? — да поставят на душата ви тежка, отвратителна ръка, да ви отнемат радостта и бодростта на свободния дух, последния злочест дар на съдбата, и да направят от вас ням, послушен роб?
Разнолики и много са скърбите, които сполетяват човека на тая земя, където „по-чувствителната душа по-дълбоко ридае“, а този, който е изпитал само една от истинските големи скърби в живота, е мой брат и приятел.
На всички по широкия свят, които са страдали и страдат заради душата си и възвишените извечни копнежи, посвещавам тези страници, писал съм ги някога само за себе си, а днес ги изпращам до всички мои събратя по болка и надежда.
Неумолимо сурови и неподвижни планини гледат от облачния връх безучастно. Високо, неподвижно небе.
Твърда, безмилостна земя.
Не, нищо няма да се случи. Планините няма да се срутят! Небето ще остане гордо и студено във висините!
Отдръпва се далечината, губи се звукът, багрите умират в сиво: да се види и чуе как бие робското кърваво сърце.
Комментарии к книге «Ex Ponto (Лирична проза)», Коларов
Всего 0 комментариев