«Свинарят»

Имаше някога един беден княз. Неговото княжество беше малко, но не пък толкова малко, че той да не може да се ожени.

Разбира се, от негова страна беше твърде смело да заяви, че иска царската дъщеря. Но все пак князът направи това, защото славата му гърмеше надлъж и нашир и защото знаеше, че стотици царкини ще приемат с благодарност предложението му, ако той ги поиска. И тъй, какво му каза царската дъщеря?

Ей сега ще узнаем.

На гроба на покойния баща на княза растеше розов храст — един чудно хубав розов храст! Той цъфтеше веднъж на пет години, но и тогава на храста се разлистваше само една-едничка роза. Затова пък тоя цвят имаше такова ухание, че всеки, който го помиришеше, забравяше всичките си скърби и грижи.

Князът имаше и един славей, който пееше тъй хубаво, сякаш всички песни на света бяха събрани в неговото мъничко гърло. Ето тая роза и тоя славей князът реши да подари на царкинята. Той ги сложи в големи сребърни кутии и й ги изпрати.

Царят заповяда да внесат даровете в голямата зала, където царкинята играше „на гости“ със своите придворни дами. Като видя големите кутии, царкинята запляска радостно с ръце.

— Ах, тук сигурно има някое малко котенце! — каза тя. Но от кутията извадиха чудната роза.

— Ах, колко хубаво е направена! — извикаха всички придворни дами.

— Тя е нещо повече от хубава — рече царят. — Тя е прекрасна! Ала в тоя миг царкинята хвана розата и едва не заплака.

— Ух, татко! — каза тя. — Тая роза не е изкуствена, а естествена.

— Ух! — повториха всички дами. — Тя е естествена!

— Не бързайте да се сърдите! Нека видим по-напред какво има в другата кутия — рече царят и от кутията извадиха славея. И той запя тъй хубаво, че за него вече никой не можеше да каже нещо лошо.

— Чудесно! Очарователно! — извикаха придворните дами.

— Колко много ми напомня тая птичка за музичката на покойната царица! — рече един стар царедворец. — Да, същият глас, същите звуци!